"Hanging by a thread and my mind is code red."

so addicted
Касия никога не се бе смятала за кой знае колко силен характер, възприемаше се като напълно нормално момиче, което просто се радваше на живота. С всички негови цветове и без излишни драми. Но не бе смятала и че един ден ще бъде толкова слаба. Вероятно щастието, с което бе заливана през цялото време, я бе разглезило до степен да не може да се справи с жестоките удари, които животът можеше да поднесе. Годните, изпълнени с любов, след като бе срещнала сродната си душа в лицето на луннороден елф, я бяха наарали да повярва, че животът й щеше завинаги да е толкова перфектен, колкото в онзи миг, в който почувства специалната връзка помежду им. Именно заради красивите картини, които бе нарисувала за тях, загубата му я съсипа до степен, в която не остана нищо от слънчевата Касия, която всички познаваха. Нямаше я усмивката й, постоянният плач караше очите й винаги да изглеждат червени и подпухнали, отказът да излиза и да се храни я отслабваше все повече. Грешните решения, които бе взела, я бяха докарали именно до клиниката, в която мнозина зависими бяха намерили помощ. Неколцина бяха починали, тъй като за тях бе твърде късно, но Адорел я бе убедил, че за нея не е. Повярва в нея, въпреки дупката, която си бе изкопала и й помогна да излезе от нея. След далеч не краткия период на осъзнаване, Касия Веспера бе спряла да живее като отрепка, пристрастена към всичко вредно, което можеше да притъпи болката й - започвайки от алкохол, преминавайки през наркотици, стигайки до адреналин и хора, които маниакално се опитваше да задържи в живота си, за да лекува липсата, която изпитваше.  
"Ноктите на Касия хаотично се плъзгаха по треперещите й ръце, докато се опитваше да прогони несъществуващия сърбеж по кожата си. Червеникави следи оставаха след тях по бледата й ванилова кожа, бездруго предразположена към твърде лесно получаване на всякакви белези. Абстиненцията я бе хванала в коварната си прегръдка, в която усещаше само липсата. Госпожица Веспера пребледняваше сякаш все повече с всеки изминал ден, постоянните главоболия я караха да се свие в ъгъла на стаята, до който слънчевата светлина не достигаше, а липсата на апетит бе причина ребрата й да започнат да се броят дори и под плата на болничната пижама, която седеше сякаш върху ходещ скелет. Виковете й разцепиха помещението, в момента, в който пребърна нощното шкафче и двама санитари влетяха, приковавайки я за леглото, преди да забият спринцовката, пълна със седатив."
В този момент се събуди. Далеч от клиниката и в собственото си легло с избили капчци пот по челото. Нямаше санитари, нито лекарства, които трябваше да изпие. Все пак завъртя глава, оглеждайки стаята, сякаш да се увери в това. Да, беше далеч от онова място, бяха минали почти десет години, в които животът й бе поел в правилната посока. Часовникът до чашата с вода, към която се пресегна, показваше 7:15, беше време денят й да започне. След по малко от час вече шофираше към кабинета, където мнозина като нея се надяваха да получат помощ. Дипломите й я погледнаха от отсрещната стена, докато се бе отуснала в мекия стол зад бюрото и слагаше захарче в кафето си. Понякога ги гледаше с вина и се чудеше дали не е просто една измамница, която в края на деня нямаше да може да помогне на самата себе си без божествената подкрепа, която бе получила.

*Адрел е споменат в историята с негово знание и съгласие