Your charisma draws me in with every word

Времето бе нещо с което тя не можеше да се бори като цяло, нямаше и смисъл да го прави, защото в момента просто за нея вече това не бе от значение. Как се бе стигнало до този момент, след като Анаис бе родена като обикновен човек? Разбира се, че във всичко това бе намесен вампир.  
В интерес на истината Ана беше родена като човек, бе просто мимолетна забежка, която не бе имала каквото и да е било бъдеще, в крайна сметка от цялата тази мимолетна забежка се бе появила тя. В един момент имаше избора дали да последва баща си и да стане като него, но тя бе решила да остане в човешкия свят, защото безсмъртието като цяло не я блазнеше.
Искаше да има различен и обикновен живот,
Беше запазила връзката с Ривет, често прекарваше време с него и споделяше онова, което не можеше да сподели с майка ѝ, някак с времето колкото и странно, тя бе изградила взаимоотношенията си с него, макар и той никога да не бе бил част от живота на майка ѝ и все пак заемаше голяма част от нейния.
Но с минаването на годините, дилук бе решил да разбуди така спокойния и обикновен живот, който водеше, необезпокояван от съществата, с които бе пълен светът около ѝ, разбира се това изключваше Ривет.

****
Беше прекалено мрачно.
Повече от който и да е било ден до този момент. Вечерта бе странно студена за Морфис, непознато дори. Или просто времето в самата Анаис не бе слънчево както до сега в живота ѝ, който бавно се изплъзваше между пръстите ѝ.  Както на всеки стана ясно, Дилук бе променил живота ѝ, нямаше следа от онова жизнено момиче, което бе, нямаше следа от усмивка, а живота бързо и сигурно си отиваше от нея. Времето ѝ бе ограничено, а сякаш дори самия Одеон бързаше да се сдобие с още една душа във владенията си. Майка ѝ не можеше да намери лек, а Анаис не искаше да се добие с безсмъртието, което баща ѝ притежаваше. Отказваше, независимо колко пъти Ривет я увещаваше и независимо колко искаше да я запази дишаща. Но тя искаше да си отиде съвсем естествено след като Дилук ѝ бе отредил времето на този свят.

***
Беше прекалено тъмно
Тъмнината бе нещо, с което Анаис свикваше, бе нещо с което и не искаше да свикне, но в крайна сметка трябваше. Нямаше голям избор, не ѝ бяха оставили такъв. Баща ѝ не ѝ бе оставил избор и в онази нощ, в която тя самата искаше да си поеме последна глътка въздух, той ѝ бе отнел това право, но ѝ бе дал нов живот; коренно непознат и различен. Такъв живот, който тя не искаше още от детството си, онзи живот, който му бе отказвала не веднъж. И все пак ето я там, учеща се да го живее. С малко насоки и разяснения, достатъчни, че да се научи да е това, в което я бяха превърнали, тя започна да свиква с него, да се опита да не се мрази и да приеме новия си начин на живот. Няма да се лъжем в началото ѝ бе прекалено трудно, не приемаше дара на Ривет. И все пак нямаше избор, в края се примири, но не забрави онова, което той ѝ бе причинил, което бе и причината Анаис да се отдалечи от него, колкото повече време минаваше толкова по - малко контактуваше с него, избягваше го дори, на моменти бе прекалено неуважителна спрямо него като родител също. За последно бе прекарала повече от десетина минути в  компанията му, само за да ѝ даде гривната, която бе помолил Ханиел да ѝ направи, за да може да се порадва отново на слънчевите лъчи, без това да я превърне в купчина пепел; не че не си го бе помисляла, да го стори в началото. И все пак дори и след толкова изминали години, тя все още имаше своите задръжки относно това, което е, опитвайки се да се държи по - различно от вампирите, които срещаше, бе прекалено сладка, за да може да бъде  коварна, но сякаш това също работеше като нож с две остриета, не знаеш никога дали наистина е такава или не.