This is a man's world, but it would be nothing without a woman or a girl.

На външност бе на не повече от двадесет, но в погледа ѝ се разкриваше един необятен океан от познание. Един мистичен поглед, заключен в границите на красиви тюркоазени очи. Понякога мастилени, описващи страданието ѝ или разочарованието. Друг път светли като небето, трептящи, копнеещи, усмихващи се. От време на време просто светли без да показват емоциите ѝ. Също като пламъка в тях. Понякога той просто отсъстваше, друг път тлееше, а имаше моменти когато изригваше неочаквано. Не говореше особено и не можеше да разбереш много за нея. Едновременно бе дете и пораснала млада дама. Обърквах се, но винаги ми бе приятно да общувам с нея, ако можех да се изразя по този начин. Лоялен човек, но само с тези, които отвръщат по същия начин. Забиеш ли нож в гърба ѝ, сладките целувки ще се превърнат в плесници, а докосванията в рани. Когато се смееше, стените като че поемаха този кадифен и звънлив звук и го разпростираха из стаята като невидими вълни светлина. Въпреки всичко я намирах за жизнерадостна.

Деляха ни няколко минути разлика в нейна полза, ала привилегията и честта на родов наследник се падаше на мен само защото тя се бе родила жена. Имахме късмета да се появим на бял свят в апогея на Авликейн. През Третата епоха светът ни преминаваше през най-значимия си разцвет от векове назад. Така и нашата новоизлюпена фамилия в еваримското съсловие успя да си проправи път из мъгливата стълбица на неясната йерархия и да се установи като една от най-добрите в адвокатския бранш. Изненадващо, в семейството ни имаше представители с различни направления на магията, но най-изявени бяха пазителите на знания като баща ми и мен самия. Майка и сестра ми бяха тъкачи на рими. От двама ни, Шарлот бе по-достойна. Тя притежаваше онзи хъс и нюх, който не само вдъхваше в работата, но и във всичко, с което се захванеше. Бе толкова прецизна и изкусна в стихоплетството, че бе открила перфектния начин да вплита вълшебството си в договорите, които изготвяхме, така че да остане незабелязано и същевременно невъзможно за разваляне освен от собствените ѝ уста. Да бъде част от нас ѝ харесваше, поне през повечето време, поне преди името Глендоуър да натежи и на нейните крехки плещи.

Мисълта, че не трябва да пази родовата кръв чиста, някак я освобождаваше от идеята за семеен дълг. Затова и си позволи да се влюби в недостоен мъж, както по-късно щяха да го окачествят родителите ни. Бяха щастливи въпреки знанието, че любовта им е обречена на тъжна и трагична развръзка. Когато финалът ѝ най-накрая настъпи, очаквах да я видя разбита, но противно на всички осъдителни погледи, тя посрещна своя епилог стоически. Ала в онзи паметен ден нещо в Лоте се пречупи. В иначе лъчезарните очи сега, измежду пъстрата палитра от синьо, се прокрадваха искрици гняв и омраза, които тя превърна в гориво на своето съществуване.

Задълженията дойдоха с първия брак, в който бе принудена да встъпи. За човек, който не желаеше тази спогодба, имаше нещо крайно необичайно в усмивката ѝ, когато изрече заветното „да“; нещо лукаво и дяволито, което не отиваше на нежната ѝ природа. Няколко месеца по-късно, съвместният им живот приключи с гръм и трясък след неочакваната кончина на младоженеца. Шарлот бе привидно съкрушена, ала като че ли очакваше този развой на събитията. По-късно установих, че в подписания предбрачен договор сестра ми бе вмъкнала частица от римите си, които обричаха и двама им на смърт, ако случайно кривнат от правия път – тайна, която щях да отнеса в гроба.

Траурът обаче не продължи дълго предвид неистовото желание на майка ни да задоми и подсигури бъдещето на Лоте по един или друг начин. Съвсем скоро на пръста на младата девойка блестеше друг годежен пръстен на виден еварим, мореплавател и търговец, със също толкова завидна разлика в годините им. Уви, до сватба не се стигна, тъй като едно от пътуванията му, оказало се последно такова, претърпя корабокрушение, от което никой никога не се завърна.

Трети опит за щастлив край нямаше или по-точно се забави от страх, че ще излезе лошо име за скъпата ми сестра. Тя от своя страна бе толкова уморена от претенции и задължения, че напусна родния Фаустус, за да го замени със слънчевия и топъл Лунатион, където нямаше да се налага да влиза в пряк двубой с когото и да било от семейството, дори с мен. Липсата ѝ, разбира се, се усети като шамар през лицето. Домът ни стана по-тих, по-мрачен, по-студен и по-празен. Все още се включваше във фамилния занаят, ала избягваше максимално срещите си с нас. Разбирах я, опитвах се. Но надеждата за прошка не отшумя. Само нея имах. Само нея исках. Но, до кога?