'You're a creature of the night. You need love.' 'Promise me delight.'

Xилядолетията се движеха пред погледа на всички богове, а Векс умело дърпаше конците на Времето, което белязваше онзи промеждутък между Живота и Смъртта. Границата бе същевременно дебела и тънка като конец, порязващ ходилата на Ривет, стъпващ плахо върху нея. Залитащ. Постоянно накланящ се. Не знаещ накъде го дърпа повече. Не знаещ към коя от двете полярности принадлежи. Неспособен да направи своя избор към кое от двете да се отнесе.

Hачалото на всичко това беше самият край на Първата епоха - толкова далеч във времето период, чийто край обусляваха кървавите дири на Великата война. Мъглите и алените петна обаче не пречеха на Ривет да си го спомня сякаш бе на ръка разстояние във Вечността.  Колкото и невъзможно да звучеше сега, в Епохата на Несигурността - тогава Еваримите все още бяха млади. Неопитни. Шедьоврите на Аела бързо се учеха и усъвършенстваха във всичко, в което можеха.  Бяха горди, носещи нейната магична есенция с вдигнати глави. Всеки можеше само да мечтае да се слави с такава любов от Елохим, с каквато децата и го правеха. Но може би точно тази гордост, преливаща с нюанси на горделивост, можеше да бъде онази стрела, която да ги прониже в безсмъртните сърца..

Pивет може би най-добре знаеше това. Та нали самият той бе първата стрела в колчана. Той бе плод на нечия болна амбиция. Експеримент. Неуспешен опит. И въпреки това може би достатъчно успешен и здрав, че пред очите му да се изнижат такива тъмни времена, които много от побратимите му не бяха успели да дочакат.

E, вече стана ясно, че Ривет е името, което Ханиел бе дал на своето творение. Може би е редно да поговорим малко и за самия него. Ханиел бе млад, безразсъден на моменти. Баща му бе чистокръвен Еварим, който въпреки дълга към рода, наложил се в техните редици, имаше афера със смъртна. Плод или по-скоро следствие от тази афера бе Ханиел. Той бе наследил от магията на татко си и гневен от факта, че "мелезите" - думата,  която караше острите му скули му да се изкривяват в погнуса, не получаваха уважението, което заслужават, бе решен да се докаже, пък ако ще това да му коства живота. Така се роди идеята за изкуствено създаване на още представители на техния род. А ако не успееше да се докаже, то поне лесно можеше да си осигури звено, което стои още по-ниско в йерархията от изтърсаци като него.

Tази му идея за добро или за лошо бързо намери поддръжници, които виждаха тази възможност като идеален начин да си намерят кой да върши мръсната им работа. Самият Ханиел до известна степен имаше подобни подбуди, така че всичко си идваше на мястото като пъзел, чието нареждане можеше да означава всичко или нищо.

Pазвил магията си на алхимик, Ханиел насочи цялата си енергия, за да създаде мъж, визуално подобен на себе си. До известна степен бе успял - бе му предал абаносовите си коси, стройната си фигура, острите си скули и кристалносините очи, напомнящи за вихрещия се из Арктин студ. Резултатът не беше перфектен, но беше много повече от удовлетворяващ като за първи опит за прилагане на тази налудничава, почти невъзможна идея. Всеки следващ беше все по-добър и по-добър, все по-близко и по-близко до оригинала до степен, в която никой не можеше да забележи разликата между оригинала и онова, което след време щеше да се нарича "Вампир" и да попадне под безсмъртното крило на Малбонте.

Aла въпреки неуспеха си и на моменти разкъсаната магия, която изграждаше Ривет, Ханиел се гордееше с това, което бе създал. Това нещо - Ривет - беше неговата иновация, неговият смисъл, неговият билет към върха, но и парче от най-съкровената му обич, както и ядрото на най-съкровената му омраза, задето не бе се получил перфектно, както всъщност трябваше. Въпреки всичко Ханиел омагьоса сребърен пръстен с камък обсидиан, който му подари, за да го пази от слънчевата светлина. Вероятно краят на началото на вампирското родословие нямаше да е фатален, но Ханиел предпочиташе да не разбира. Поне не и докато той самият беше жив..

Cега, в Епохата на Несигурността, Ривет беше много по-добра версия на онова, което се бе появило в началото. Всички вампири бяха. И макар да имаше ясното самосъзнание, че целият му вид са просто бездушни руини, които Бонт бе приютил не от любов, а за да не поема излишни рискове за благото на Авликейн и защото никой друг не желаеше да се нагърби с този товар - просто се бе примирил. Със съдбата си. С произхода си. Със себе си. С образа си или по-скоро с липсата на такъв.

Mоже би дори и с Ханиел. Поне преди Одеон да реши да прибере душата му или несъществуващата такава на Ривет - което дойде първо...