"Your words up on thе wall as you're praying for my fall."

Чувството за чест и справедливост бе дълбоко заложено в душата на Алдрик. За дългото си съществуване бе изкушаван много пъти да предаде всичко, в което вярва, но всеки път бе устоявал. Волята и предаността му към създателите били изпитани във Великата война, но той останал непоклатим, дори налагайки се да убива свои събратя, дръзнали да тръгнат срещу природата си и реда, който бе създаден и който по начало те трябваше да защитават. Сякаш част от него също умираше с всяко окървавено ангелско крило, което оставяше безжизнено след себе си. Бе готов да срещне края си, искаше го дори, но той така и не идваше. Вътрешната му война бе толкова по-трудна от тази, която се водеше. Ден след ден в него се бореха чувството за преданост към елохимите и усещането, че прави нещо грешно, заличавайки онези от своя собствен вид, които бяха заели страна. Та той беше като тях, сякаш избиваше семейството си. Войната изцеди желанието му за живот, поне не и такъв живот. Където е текло, пак ще потече. Не беше наивен, знаеше, че един ден, може би много далеч в бъдещето, тази вона щеше да се повтори. С нови играчи, с нови страни, но той непременно щеше да е въвлечен. Не можеше да избира отново. Когато нещата затихнаха и митър се възцари, той отряза крилата си. Бе лишил толкова ангели от техните, от живота им, че не чувстваше, че заслужава да заема мястото си повече. Но му бе затвърдено, че мястото му бе точно там. Бе издигнат като архангел и повече от всякога трябваше да покаже на чия страна е и какво защитава.