Yoshiyama Kamiko

looks 28/ half-blood evarrim/Alchemist/Karen Fukuhara

Пленително черните като космическо небесно пространство ириси проследиха котката, гонеща плячката си из двора. Двамата присъстващи вече бяха станали свидетели на първата ѝ жертва по-рано. Пред тях се простираше и друга гледка, далеч по приятна за повечето. Святото езеро, което зимата бе облякла в бяла премяна. Красива и смъртоносна премяна. Тук се извършваше най-важния ритуал на селото. Тук се ставаше „жена”.
- Цветовете са почти разцъфнали. Виж. – по-възрастната и накипрена от нея приклекна и изтръгна едно кокиче от снега. – Пролетта идва. Когато езерото се размрази...
- Уби го. – промълви с тих, но твърд тон девойката с гарвановочерни коси без да чуе края на изречението. Добре ѝ беше ясно какво следваше. Защо всички я смятаха за глупаво дете? Мразеше всичко това. Всичко, което значеше да си жена на това място, а и след като го напуснеш. Всъщност тук просто те подготвяха за бъдещето.
Родът Йошияма някога бе бил славна фамилия на велики чистокръвни еварими, докато не се случило и пръкнал първия мелез, опетнявайки името на цялото семейство, от което последвали още поколения от родени с нечиста кръв магьосници. В даден момент Йошияма, отчаяни да получат отново някакво признание и да възвърнат предишната си слава, решили да сключат сделка с боговете. Така се добавила традицията всяка девойка с нечиста кръв от рода им д бъде подготвяна и обещавана за консорт след миг, в който пробуди искрата си. Постепенно традицията се разпрострял и извън това далечно село и древната фамилия на Йошияма. В днешни дни всеки беше чувал за множеството им така наречени "домове за консорти", пълни с изобилие от най-красивите и грациозни създания на света. Запечатана в подаръчна хартия младост и чар на девойки и момци приветстваше всеки бог там. Все още се водеше уважавана традиция, нищо мръсно като "бордей", беше дори противоположното на някой долнопробен бар. Бе изискано, ухаеше на екзотични ароматни свещи и вино от османтус.
На това изискано място Камико беше срещнала Скарлет. Вече обещана на бог Векс, тя бе изящно създание с неземна красота и винено червени очи. След традицията за потапяне в древното езерото, дарбата на Мико се бе пробудила и тя тепърва опознаваше себе си вече наистина. Беше объркана за толкова много неща, но щом погледнеше към Скарлет, всяко съмнение магически изчезваше и пред нея бе единствено тя, с дългите си буйни къдрици и копринена кожа.
- Мико...!  – промълви настоятелно отново жрицата и се изправи, поставяйки ръка на рамото ѝ . Малките звънчета на медальона ѝ издрънчаха хаотично.
- Знам. – побърза отново да каже, но не успя да бъде достатъчно убедителна, както я бяха учили. След толкова години тренировки как да е перфектната смирена и отговорна жена, все още се проваляше главоломно. Но вече поне започваше да долавя пропуските си на секундата. Не че това бе достатъчно. Тя просто не принадлежеше на своя свят.
- Знам защо съм тук. – отвърна сухо Камико, прикривайки желанието си да остане сама. Насили се да погледне към жрицата, която я бе обучавала. – Не се притеснявай. Ще се справя! – каза решително и това породи снизходителната усмивка на събеседницата ѝ.
- Ако не друго, поне добре те научих да лъжеш. – въздъхна, за миг затваряйки очи. Абаносовите коси погалиха бузите ѝ, когато се приведе над нея. – Помни първия урок. Ако не можеш да се промениш сега, преструвай се. Преструвай се колкото е нужно. Докато лъжеш другите, рано или късно ще излъжеш и себе си.
Камико не отвърна нищо, все още опиянена от мелодичния глас на жрицата.
Лекото ѝ кимване най-сетне накара жената да се отдалечи и да я остави сама с мислите ѝ.  Остана задълго така, докато наблюдаваше отдалеч приказният танц на Скарлет. Още преди всичките им споделени моменти заедно, преди всички откраднати целувки, знаеше, че я иска.
-----
Единствената светлина зад балдахиновите завеси бяха няколко свещи, чиито пламъчета едва мъждукаха и хвърляха бегла светлина върху двете женски лица.
- Сигурна ли си, че искаш да избягаш? Не е ли твърде рисковано? – попита я Скарлет, прекъсвайки целувката им. Камико я погледна с най-истинския си поглед досега. Беше решила.
- Не е бягство, ако следвам сърцето си. Знаеш, че с теб не принадлежим тук, рибке... – пое брадичката ѝ между пръстите си, но тя постави длан да я отдели.
- Не ме наричай повече така. – прошепна и сериозността в гласа ѝ стресна Мико.
- Скарлет... Защо... – поклати глава в отказ да приеме знаците. – Не ми казвай, че не искаш да дойдеш с мен.
- Ти не разбираш, Мико...
- Не разбирам какво? - вече бяха водили този разговор, но тъмнокоската отказваше да се примири с реалността - Че предпочиташ да отричаш себе си до самия край? Че вместо да избягаш с мен, избираш да предадеш нас и да се вречеш във вярност на някой глупак?! Какво пропускам, кажи ми?
- Не глупак, а бог... Може би е по-лесно за теб, защото още не си обещана на никого.
- Казах ти, че ще се погрижа за всичко! - настоя Камико, но беше прекъсната от думи, които най-малко искаше да чува.
- Аз съм негова, Мико. Късно е...
- Не е късно! - отсече в отказ да остави тишината отново да се спусне между тях като последния път. Онзи така ужасна тишина, която щеше да каже неизказаното. Че нейната Скарлет никога нямаше да бъде нейна. Че тя отдавна беше собственост на бог Векс.
- Не сме еднакви, Камико.. – гласът ѝ стана  печален, светлинката от догарящата свещ, в която бе забила поглед, очерта горчивия отблясък в ягодовите ѝ очи. – Ти си тази с предци-воини и велики чистокръвни магьосници. Ти си тази с лъвското сърце. – изтри сълзите в крайчето на ръкава си. – Затова те обичам толкова.
- Скарлет... - протегна пръсти и ги спусна по отсрещната буза. Наклони глава, обирайки следите от сълзи там.
- Ще дойда с теб. - неочаквано се изниза между плътните ѝ устни. Изкушението беше прекалено и от самото начало беше отдадена да се погуби в него. Но честността ѝ не отстъпваше пред нищо. Затова внезапното ѝ съгласие не успя да зарадва еваримката. Камико добре познаваше тази ѝ усмивка. Знаеше, че не беше насилена, но в нея се четеше онази саможертва в името на подкрепата. Искаше да извърне поглед от нея, но не можеше. Обичаше я във всеки момент, дори когато гледката раздираше гръдта ѝ като с милион остриета. Дълбоко в себе си знаеше, че трябваше да избяга сама тази вечер. Трябваше да я пусне да изпълни съдбата си, колкото и щеше да боли. Но не успя да намери силите за това. Не и когато я чувстваше толкова близо, че мечтата да я задържи изглеждаше напълно осъществима.
-----
Нищожество ли беше, или просто глупачка, задето пожертва всичко свято за загубена кауза? Знаеше какъв ще бъде края от самото начало. Но просто избра да повярва. Повярва, че планът ѝ ще успее и двете със Скарлет ще избягат някъде далеч, където да бъдат свободни. Но къде ще се скриеш от един б0ог?
И най-лошото, онова, което най-много я нагнетяваше в този момент, бе че дори не можеше да скърби. Нямаше д бъде оставена. Последният миг, в който зърна скъпоценната си Скарлет бе, когато я изтръгнаха от ръцете ѝ и я отведоха отвъд хоризонт на избеснелия ѝ поглед. Отказваше да се предаде... Напразно.
Молбите ѝ бяха напразни. Нямаше как дори да поправи стореното. Нямаше как да върне времето назад. Но дори д го беше върнал, нима пак не би повторила същата глупост? Поне щеше да е сигурна, че е опитала всичко... И тя наистина опита всичко.
"Скарлет е мъртва"
Тези простички думи изпълниха сърцето ѝ с невиждан гняв и омраза. Тази омраза бе насочена единствено към нея самата, когато извади катаната на предците си, откраднала от извитата поставка в стаята на баща си, Не бе дошла да отнеме ничий живот с магическото оръжие, освен своя собствен. Защото знаеше, че ще чуе тези две думи. Сега нямаше какво повече да стори. Дори не бе получила правото да я види... да вземе още веднъж красивото ѝ лице в шепи. Да ѝ каже че я обича за един последен път. Искаше само болката да свърши.
Изпя тяхната песен на бог Векс. На изящния им таен език, който използваха само двете насаме. Усмивка изгря и озари лицето ѝ преди с едно прецизно движение да пререже гърлото си с катаната. Бе готова да умре без съжаление в същата тази секунда, в която усмивката застина върху тънките ѝ устни. Устни, от които никога вече нямаше да се изтръгне и звук.
Когато се събуди, странна празнина и любоипство я изпълваше цялата. Не беше същата Камико отпреди, но носеше вечния белег от последиците на греха, извършен от старата Кмико. Почувства, че има кого да мрази сега. Не себе си а онзи, който я беше спасил и настоял да продължи на живее. Проклетите богове не можеха да я оставят да има нищо, дори вътрешен мир.
Сега не просто не принадлежеше никъде. беше счупена. Луташе се като малко дете, търсейки подслон тук и там, но в края на деня бе нежеланото улично коте. Оставаше ѝ само таланта в алхимията. Забъркваше всякакви неща, повечето успешни, докато не размени названията върху бутилките... тогава започваше забавата.