I feel high. Saving lives is the most epic high.

Най-ранното нещо, което си спомняше веднага, не беше странните простотии, които беше вършил в ранното си детство. Не бяха и игрите на чичо доктор, от което още тогава си пролича таланта му. Първото, изплуващо в съзнанието му, бяха думите на баща му. Последния му разговор преди да си замине без да каже нищо друго. Беше странно проницателен в точно този момент, макар и синът му да бе игнорирал напълно каквото му каза.
- Помниш ли, когато ми се обадиха от училището ти и аз си помислих, че си загазил?
- Май да.. Е, и?
- Е, бързах да си извадя това заключение и ти се скарах, защото продължи да ми повтаряш, че нищо лошо не си направил.
- Това го помня. После ме прати в стаята ми. - сви рамене, преглъщайки залъка палачинка, наквасена в кленов сироп. Имаше твърде нездравословна любов към сиропа.
- Да, пратих те в стаята ти.
- Направи го и когато ти признах, че съм гей. - не пропусна възможността да му припомни, защото сега вече беше невероятно смешно. - Забавно е, защото не спорехме, а просто те осведомявах...
- Да, знам! Това си беше моя грешка, но стига ми го натяквал. Виж, от училище не се обадиха, защото си загазил.
- А защо тогава?
- За да ми разкажат каква подробна дисекция си направил на онази жаба и как си минал да помогнеш на целия клас.
- Да, ами то си е малко като традиция тук "новото момче" да помага на другите...за да се социализира по-бързо.
Дори сам не знаеше защо обяснява на баща си тези работи, предвид, че 16годишния Николас нямаше капка проблеми със социализацията. Никога не беше имал. Устата му знаеше да говори може би повече, отколкото трябваше. Имаше си чар и го използваше на пълни обороти. Баща му беше късметлия, че нямаше представа какви ги върши сина му в  извънкласно време, иначе сигурно би поучи инфаркт още тогава и нямаше да доживее до старческа възраст.  Със сърцето шега не бива.  
- Това не е първият път, в който са ми звънели от училището ти, Николас. - отново сериозния тембър, с който момчето не беше свикнало, но и това не го спря да продължи да тъпче в устата си с палачинки.
- Кое от всичките? - попита с пълна уста, но беше по-скоро сарказъм. Двамата с баща му се местиха толкова често, че той трудно вече възприемаше дадено място като свой дом. Освен това си нямаше друг роднина, а точно на баща си трябваше да спестява почти всичко, що се случваше в живота му. Просто прецени, че така наистина е най-добре. Достатъчен му беше шока, когато му се разкри. Не толкова шок, колкото вътрешно разочарование, неминуемо изписано по лицето му. Сега се опитваше да оправи нещата като сефте му каже за всичките пъти, в които всяко училище се обаждаше да го осведомява да таланта на Николас и да предлага специални стипендии за надарени деца. Бе имал възможността да учи медицита от много по-рано, ако разбира се му беше казано за тези пропилени шансове.
Сега този 16годишен упорит като магаре тийнейджър, грам не се вълнуваше от скучни книги и изпити, защото бе прекалено зает а се подготвя за състезанията с улични танци и да преследва сексапилни мъже, някои притеснително по-възрастни от него. Но хей, не беше крийпи, ако не бяха дори хора, нали?! Естествено, че не беше.
Представа си нямаше как оцеля въобще през тези свои луди тинейджърски години. Все още носеше нещо от тях в себе си, може би безсрамното си флиртаджийство, което избиваше на моменти, особено като си пийне няколко шота, но дотам. Не живееше в глупавата илюзия, че последното му гадже, което остава на другия край на света, ще реши наистина да се премести заради него. Да, точно пък Даниел да прекоси няколко континента, за да бъде с него... та двамата се бяха срещнали в един от многото гей барове в квартала. Николас бе един от многото там и дори не се нареждаше сред най-оглежданите хубавци. Но за това имаше вина само глупавия му тийн мозък. Просто фантазирането му си вървеше в този пакет. Поне до момента в който баща му му каза "Пилееш си времето, а то за нас, хората, е ценно. Зарежи тези танци и върви да учиш"
Мислите, че 16годишния Николас получи внезапно просветление след тези думи и се превърна в примерен студент по медицина? Nope. Изсумтя на баща си, сдъвка си палачинката с кленов сироп и сам се прати в стаята си, където се заключи и си наду музиката за танци.
Бунтовническият му период приключи малко преди да завърши гимназия. Дори не беше убеден, че ще завърши с неговите оценки. Единствено тези по химия и биология бяха отлични. Някак си не му се налагаше да се старае с това. Там си попиваше по-бързо и от гъба, но не беше ясно дали някой от боговете му беше пратил признателност или го беше проклел накрая.
Случката не звучеше като нищо особено, може би. Един от танцьорите в поредното му състезание и при това най-голямата му конкуренция, внезапно се строполи на земята без пулс. Както го ненавиждаше в червата си допреди малко, в този миг Николас дори не се замисли кой е повече. Хукна към него, премери му пулса и когато видя, че никакъв го нямаше, започна сърдечeн масаж, докато линейката пристигне. Може би защото беше първият му път да спасява нечий живот, но... това беше случката, довела до осъзнаването му. Когато този под ръцете му се събуди, макар и с няколко счупени ребра, и го погледна объркано. Отново дишаше, пулсът му се беше върнал обратно. Трудно беше да се опише, това чувство. Може и всеки човек го намираше под някаква форма, в различни неща. Николас не можеше да замени тази тръпка с нищо друго, защото беше несравнима. Не му трябваха признания, почести, или благодарности дори... Такива също не връщаше, но не затова стана парамедик. Да, беше учил много видове медицина и продължаваше да учи още, полето беше огромно. Но в края на деня имаше нещо най-вълнуващо в това да се появява на мястото на всеки инцидент и да е първия, който осъществява контакт с пострадалия. Имаше нещо магично, каращо кръвта му да кипи от живот. Понякога реално рискуваше своя, за да измъкне някой от сигурна смърт. Малко хора биха повярвали, че и това им влиза понякога в работата на парамедиците.
Още по-малко хора пък знаеха за неговия 77ми екип. Те се отзоваваха на всеки в нужда. било то човек, или не. Отделът им беше част от специално звено, начело беше един ангел. Николас уважаваше шефката си, но гледаше да не я вижда ядосана. Въпреки това ѝ беше благодарен, че го вербува за 77. Нищо, че сега вече имаше още по-реална опасност да стане нечия закуска, или просто да си умре от неизвестно свръхестествено явление. Човек никога не знае...


▬ Don't forget to call 911