toss a coin to your... no, wait, that's not how this song goes

Устното слово бе третото най-велико тайнство на света след Смъртта и Времето.

То бе в началото, и носеше със себе си смисъл, и даваше цвят и обличаше в реч ритуалите, свързани с другите две тайнства. Съхраняваше в своите дебри хроники, чиито свидетели отдавна бяха си отишли, и съхраняваше думите, с които ги бяха изпроводили към сливане с божествената частица на Нексуса, дал им живот. Устното слово бе произнесени в тих шепот изповеди, чудеса, облечени в цвят и усет, заклинания, които ежедневно се използуват, универсална егида на съзнателната мисъл.

Устното слово бе живот... и смърт.
"Чуй ме, сине мой. Твоите думи са мечове, твоята мисъл - копие, твоята музика - смърт. Блестящи слова донесоха на нашия род славата на знаменосци на края. Те са огън, те са прах, те са останала примитивна магия далеч над нашето съзнание, която се е преплела с нашата частица Нексус - нашето собствено късче от Бездната. Нима ти искаш да бъдеш Бездна, да бъдеш Щит на Разруха, Воин на несгоди? Сине майчин, това запомни, и го помни добре. Римите са нещо забранено, раждат тайнства и убиват тайнства. Те са проводник на разруха, и ти никога, никога не трябва да ги редиш."
Диантус бе още много малък, когато майка му изрече заветните слова. Жена висока истойна като върлина, изпита от тревоги и преждевременно състарена. При все че еваримите не бяха създания, подвластни външно на законите на времето, тя стоеше пред него също толкова древна, колкото и вече похабения мрамор на статуите на Елохимите, държаща в себе си премъдрост, изпитана на свой гръб. От както тъмнокосия помнеше, майка му отглеждаше него и брат му Лилия сама – една силна и непреклонна жена, белязана само от скръб. Заради връзка с мъж непознат, от който съюз се бяха родили Диа и Лил, тя бе отлъчена от рода си, принудена да преживява както може с две невръстни деца на ръце.

Лилия приличаше повече на баща им, който и да беше той - и това бе неговия ключ извън веригите, които майка им наложи. За негово нещастие, Диантус бе същия като нея – също толкова умел с мазните си, зехтинови думи и наредени ред по ред заклинания, които никой друг освен него не можеше да подреди по еднакъв начин. Думите го зовяха, устното слово напираше в гърдите му, римите танцуваха в съзнанието му, сякаш той бе балон, който щеше да се пръсне, сякаш той бе бокал, който заплашваше да прелее.
-Диантус!

А думите слушаха Диантус, малък, талантлив, магически – реката до тях излезе от коритото си и повлече със себе си групата от хулигани, които дразнеха брат му. Но не се спря дотам, водата не преставаше да приижда, на огромни талази, непреклонна, сякаш чертаеща за себе си ново корито, сякаш искаше да се превърне в пълноводно море. Бе потопил цялата махала, и когато най-сетне водите се отдръпнаха, опустошението бе факт.

Майка му беше подивяла. А той, той само се грижеше за Лилия...
Мамо, боли...

-Диантус!
Да дразни брат си му бе станало любимо хоби, особено щом осъзна, че майка му имаше специално отношение към него, Не го разбирайте погрешно, той обичаше Лилия, но двойният стандарт му бе дошъл до гуша. Нима той не заслужаваше да се забавлява с музиката, която извираше от гърдите му като водопад в думи и стихове?  Но пак бе донесъл със себе си само бели – "хвърковатият ураган", както се беше изразил, върша из сградите докато най-сетне не свалиха всички пилета, а майка му отново бе побесняла.
Майко, защо не мога...
Лилия му бе подарил китара.

Лилия бе му подарил музика. Каква гадна, мръсна, нищожна гнида. Нима той не знаеше за проклятието, което самата кръв на Диантус съдържаше? Как смееше Лилия да му се подиграва така! Как можеше да му подари мелодията, без той да може да изрече думите. Но брат му не бе виновен – Лилия само се опитваше да бъде добър брат. Диантус бе наясно, също както знаеше, че неминуемо пак щеше да се изпусне и да нарани някой от тези които обича. Силите му растяха, и бе въпрос на време думи, които той не искаше да изрече да излязат наяве.
Майко, чух те.
Това, че бе напуснал родния дом и семейство не значеше, че бедите нямаше да го следват по петите.
Опита се да се изхранва с музика, но кой би слушал музикант, който пише песни, които не изпява?
Та това бе жива подигравка.
После се опита да краде, въпреки, че това бе извън всичките граници на възпитанието му. Най-подир реши да се предаде на Смъртта. От едно велико тайнство на друго.

Но Дилук не бе решил да прекъсне жизнения му път с нещо толкова тривиално като кървав бой в една от задните улички на Ваурора, започнал с такава тривиално причина като кой с чия жена бил спал. (Диантус. Диантус беше спал с чуждата жена, по всеобщ неверен слух)

Не, пред очите му руси къдри се развяха, нападателите му паднаха убити, а в сърцето му се загнезди само страхопочитание към богинята, която метафорично му бе подала ръка.
Слава на Инсигния!

Почувства се така, все едно най-сетне бе открил своя идол. Да, определено там – служейки на богинята – бе неговото място!
И какво място бе само.
.