Безсънна нощ. Очи, обрамчени с тъмни сенки, които едва успяват да стоят отворени. Дали да не се обадя, че няма да мога да работя днес… Не, трябват ми пари. Треперещи ръце, държащи волан. Примигвам само за миг, и…

Писъци.
Плачеща майка.
Мъртви деца.
Кръв.
Много, много, много кръв.

Какво направих?

Щестнайсетгодишният Тревър Евърхарт Гилесби отвори очи, стана от леглото и отиде в банята да си измие лицето. В огледалото той видя едни очи, досущ като онези в съня му - Трой, както предпочиташе да го наричат, не спеше много, не заради типична за момче на неговата възраст хронична злоупотреба с видеоигрите и енергийни напитки (макар и това също да го имаше), а защото заспеше ли, сънуваше ужасни сънища. Ярки, живи, изпълнени с причудливи същества, странни символи и злощастни събития. И те не му даваха много покой.

И така. Училищният ден на Трой започна и приключи без особено интересни събития, до момента в който младежът не реши, че не му се прибира след училище, тъй като имаше далеч по-интересни неща от домашните. Разговори с приятели, пушене на цигари, такива ми ти работи.
И точно тези неща правеше, когато чу звука от чудовищен сблъсък, идващ от улицата. Преминаващ камион се бе врязал с бясна скорост в училищен автобус. Автобус, в който по принцип, ако не беше кръшнал от правия път точно този следобед, би трябвало да се намира и той. Цигарите му бяха спасили живота, представи си.


Трой и родителите му гледаха новините заедно тази вечер, и тогава много неща за катастрофата станаха ясни.

На екрана на телевизора излезе снимка на шофьора, причинил катастрофата. Измъчено, пребледняло и посивяло лице, рошава русолява коса, очи, обрамчени с тъмни сенки…

Почакай малко…

На Трой му прилоша. Защото докато неговите очи бяха кафяви, очите в съня му бяха зелени. Същите онези очи, които в момента го гледаха от екрана на телевизора.

Нима? Нима наистина това беше пророчески сън? Нима и другите неща, които сънуваше, също бяха истина?

И нима бе получил предупреждение и все пак не беше направил нищо, за да спаси хората?

От този момент нататък нещата тръгнаха стремглаво надолу. Виденията го измъчваха, ставаха все повече и все по-пълни с неясни символи и значения. Които ставаха ясни в един момент - когато Трой видеше събитията, за които сънищата му говореха, да се развиват пред очите му. Вината, която изпитваше, че е оцелял след онзи инцидент, когато толкова много по-стойностни от него деца бяха загинали, също го разяждаше отвътре.

И така момчето постепенно започна да прибягва до всякакви субстанции, за да може, поне за малко, да изключи това, което се въртеше в главата му. Успехът му падна, ставаше все по-голямо разочарование за семейството си, което не можеше да разбере защо е станал такъв, и не можеше да му окаже каквато и да било подкрепа, макар и ясно да виждаха, че е изгубен…

Когато Трой завърши гимназия, родителите му казаха, че е осиновен.  Момичето, което бе смятал за много по-голяма сестра, всъщност се оказа негова биологична майка, забременяла на шестнайсет от загадъчен и странен мъж, който я бе съблазнил и после бе стремглаво и тотално изчезнал от живота й.

Това разкритие вече тотално го съсипа, и тъй като не можеше да гледа нито един от членовете на семейството си, си тръгна от него. Завинаги. И без това вече едва го търпяха, бъдейки ходеща торба с проблеми.
.
И така, Трой тръгна по своя собствен, не особено праведен, криволичещ път. Работеше в кафене, където го търпяха, макар и проблемите му да бяха всеобщо достояние и неведнъж да беше идвал вчерашен на работа. А за да си заработва допълнителни пари, aми… Гледаше на карти. Никой не го беше учил, и понякога си вадеше заключенията нали се сещате откъде, но доста често познаваше, и колежките му се допитваха до него за щяло и нещяло, че и разпространяваха мълвата за него на свои познати и приятели, да не повярва човек.

Нещата бяха... Спокойни. Не бяха наред, но бяха спокойни, Преживяваше някак, имаше с какво да си спонсорира вредните навици и в живота му не бяха останали хора, които да му напомнят, че те са вредни, така че... Май  не можеше да поиска повече.
Да, чувстваше се като страничен наблюдател в собствения си живот, и не знаеше дали ще доживее до 25, но в тия времена кой изобщо знае, нали така?