words are very unnecessary, they can only do harm.

Стиснала перото между ръцете си, подпряла лакът на масата и опряла чело в дланта си, дори не бе усетила колко време бе прекарала в тази позиция. Сигурно бяха минали часове. Богове, Векс не си губеше времето.
"Елисея!"
Познатият мъжки глас разкъса барикадата, която мислите и бяха наложили. Тялото и потрепери, а ръката и за малко неволно да посегне право към кутийката с туш. Нямаше защо да се стряска; та той често идваше тук, често назоваваше името и със същия тон на гласа си, с който го правеше и сега.
"Ханиел?"
Моментално остави листовете с вече засъхнало мастило настрани. Може би сега бе времето и да отдъхне, защото недостигът на сън вече и се отразяваше. Но как можеше да си легне да спи, когато тъкмо бе достигнала до нещо, свързано с магия, която и бе интересна, която искаше да изпробва и която въпреки всичко бе толкова опасна? Трябваше тя като Пазителка на знания да е достатъчно наясно с рисковете, които създаването на онакива криеше. И вероятно като сравнително близка позната на самотника Ханиел трябваше да бе получила информация от първо лице колко всъщност не трябваше да прави онова, което желаеше да направи.
Уморено разтърка кървясалите си очи, а крайчетата на устните и се извиха в усмивка.
"Моля те, остани поне още малко. Писането ще бъде краят ми."
Не си даваше равносметка колко близо бе до истинността на това твърдение. Сетне събра листовете в дебела папка, която положи върху бюрото си отново. Дано не е забелязал...

*

Бяха изминали няколкостотин години от тогава. Вече не ги броеше дори. Може би бяха двеста, а може би триста. Но колкото и да бяха, животът на Елиса следваше една и съща матрица всеки ден - ставаше рано, залягаше над листовете, събираше всяка възможна сричка магия, записваше я, после си лягаше в малките часове само за да повтори всичко на следващия ден. Нямаше да се откаже; да, в момента изпълняваше своята длъжност в направлението, което бе си избрала. Но това щеше да е само временно докато направи пробива, който я държеше на ръка разстояние от това да се откаже от всичко. Нямаше да си позволи, защото тези, които се отказват, никога не получаваха онова, за което копнеят. А Емелина Вестора не бе отгледала глупачка.

*

Една цяла епоха вече бе зад гърба и - както зад този на Елисея, така и зад този на всяко създание в Авликейн. Епохата на Просперитета бе почукала на вратата на Авликени и бе проправила своя път след тази така унищожителна война. Технологиите все повече и повече започваха да навлизат в живота на всекиго, а за Пазителите на знания това си бе равносилно на благословията на Дилук. Въпреки това тя предпочиташе да не се възползва от иновативните начини за печатане и съхранение на информация; нейният труд си бе неин поне до момента, в който финалната и цел не я гледаше в огледалото, чакаща нея да протегне ръка и да я вземе до себе си. Тогава може би Енеас щеше да вземе трудовете и и да ги запази до края на вечността в Библиотеката си - какво по-хубав комплимент за един Пазител на знания от това?
Но дотогава Векс щеше да превърти стрелките на много, много часовници по много, много пъти.
Постепенно Елисея се учеше и как да римува правилно освен да пише. Словото бе сила, чиято нишка тя бе оплела около ръката си още в деня на раждането си, а сега само щеше да си вземе още и още от него.

*

"Елисея!"
Богове, можеше да се закълне, че вратата бе заключена. Пламъкът на червената свещ, намираща се в ръката и, потрепна при течението от отварянето на същата онази врата, през която бе влязъл някой.
Ханиел.
Неподходящият човек се бе появил в неподходящо време. За щастие, Елиса така и не бе започнала да плете думите си пред огледалото, затова нескопосано изгаси свещта в ръцете си и я остави настрани.
Добре че все още не бе започнала да римува; нямаше да бъде красиво последствието от магия, разсечена през средата.
"Донесох ти нещо. Наречи го коктейл."
Сребърният бокал мигом се озова от неговата ръка в нейната. Силният аромат на вино, билки, тъмночервени рози и нар я накара да вдиша дълбоко. Погледът му сякаш и нашепваше да го вкуси, както и направи. Не бе нетипично за него да и носи ненадейно подобни неща във времето, в което имаше нужда да се разсее от алхимията и да се отдаде на удоволствието. Затова тази негова внезапна проява не събуди съмнения у нея до момента, в който парещото чувство не се разнесе по прасковените и устни.
С връхчетата на пръстите си докосваше долната си устна сякаш за да разбере какво точно причиняваше некомфортното усещане. Поне до момента, в който не срещна собствения си образ в огледалната повърхност, но не по начина, по който искаше. Устните и бяха придобили същия пурпурен цвят на виното в бокала, който тя бе пресушила.
Завъртя се на пети към Ханиел само за да установи, че той си бе тръгнал така неусетно, както се и бе появил.

*

Плодът от желанието и да възроди практика, която бе мъртва още отпреди раждането и, все още гореше върху устните и. Цветът им бе като отпечатък, сам по себе си нашепващ за копнежите на бившия Пазител на знания и настоящ Тъкач на рими Елисея. Не избледняваше, не изчезваше. А римите и ставаха все по-сладки с всеки изминал ден, но не и когато имаше друго създание, върху което да ги прожектира...

*

Историята е уговорена с Дилук и Ханиел.