The need to know

The need to know
 Плътните ѝ устни трепваха при всяка изречена дума. По повърхността им не бе останала дори капка кръв. Млечнобялата кожа, покриваща лицето и ръцете ѝ, изглеждаше порцеланова под флуоресцентната светлина на лампите. Червенокосата коса падаше свободно върху раменете ѝ на леки вълни, лишена от живот, суха като слама. Маслиново зелените ѝ очи блуждаеха по празните стени, попаднали в трапа на лудостта. Така щеше да запомни майка си. Това бе последният път, в който я видя преди да избяга от нея, заради онази скапани разбирания, който имаше. Повече дори не помисли за нея...

Салет приличаше на майка си. Може би единствената разлика бе в цвета на косата им, но всички останали черти бяха наследени от младата жена. Момичето седеше върху плота в кухнята и наблюдаваше пламъка на запалката. Студеният въздух пропълзяваше по оголената кожа на краката ѝ - там, където старата тениска на брат ѝ не можеше да я прикрие. Понякога поставяше ръката си над пламъка и я задържаше, докато не усети как кожата започва да изгаря и болката ставаше непоносима. Животът ѝ представляваше нестихваща последица от събития, които в един момент престанаха да ѝ правят впечатление. Вътре в себе си Салет бе побрала толкова много информация, от която би могла да се напише книга. Литературата обаче съвсем не я влечеше, макар като малка да бе ненадмината в любопитството си . Разбира се, след всичко това вече нямаше никакво значение.
Фактът, че брат ѝ я бе изоставил да се справя сама с всичко, дори и майка им преди тя самата да изчезне или, че малко след това майка ѝ окончателно изгуби разсъдъка си и бе решила да ги домъкне тук. Картес никога не сподели, че сърцето ѝ вече бе разбивано. А нима когато майка ѝ нямаше имаше на кого да спорели. Единствено се чувстваше себе си, когато не бе в това човешко тяло, но едва ли това имаше значение за някой друг освен за нея самата. Разбира се до момента, в който не срещна Него. Нима щеше да има разлика, ако бе срещнала преди онзи архон, който ѝ бе разбил всички представи за чувствата и емоциите? Или пък щеше да промени всичко? Не знаеше, знаеше че всяко нещо идваше поднесено от Дилук, защото той така е решил. А след като това бе неговото решение, коя бе тя да го оспори?  Просто поредния зооморф във Валон.  Салет преди него  бе спряла да  вярва, че съществува по-различно чувство от апатия. Бе свикнала с нея. Чувстваше се мъртва отвътре преди дори да бе започнала да живее. Тази студенина, която лъхаше от нея, отблъскваше хората и затова рядко можеше да задържи една връзка повече от седмица. Всички освен  Векс. Най-лошото бе, че създаваше погрешно впечатление с крехкото си телце и влажен поглед. Приемаха я за ангел, когато бе просто обвивка. В същност имаше ли значение? Да вече имаше значение, от онзи ден, в който започна всичко.
.