А.

Jamie Dornan; Human; 32


Алексей.
Познанието е присъда.
Отрова, която обсебва повече от това да виждаш само отражението, но не и детайлите на една тайна. Ако терзанията, прекарани в чудене, са крачката пред Лудостта, то знанието е самата лудост. Понякога то се оказва крайно ненужно. Противно на масовото убеждение, че един човек е толкова по-умен, колкото повече тайни знае за света, аз съм категоричен, че знанието е мъдрост, а мъдростта присъда.
Това ме кара да се замисля дали всъщност искам да знам всичко от живота. Защото алгоритъмът на битието е като хазартна игра. Зад всяко наше решение може да се крие победа или загуба. Затова си мисля, че за да оцени светът около себе си човек трябва да е претърпял банкрут. Да няма нищо, да не може и да вземе нищо назаем – да е сам, с празен джоб, скъсан, без изход, отчаян и приключил. В играта.
Досаден навик е да обмислям  и анализирам всичко. Това ме прави съответно мълчалив. В днешното механизирано време, мозъкът ми се беше разгадал правилната формула за оцеляване. След като на 14-годишна възраст останах на улицата, часовниковият механизъм беше спасил живота ми. Научи ме да мамя, да крада, научи острия ми темперамент на хладнокръвие. Научи ме да заспивам спокойно дори след като съм убил.
През всичките тези години разбрах как да чета хората, понякога тази опция помагаше в работата ми, друг път я използвах просто да разсея надвисналия облак от формули в ума ми.
Все още, обаче, в гърдите ми има тупкаща бомба, а не кротък механизъм. За сега. Работя по отстраняване на дефекта, а морфина, който често инжектирам между кокалчетата на стиснатите ми юмруци, за сега помага.
Нека си представим, че може да избираме сънищата си. Ако това беше възможно, естествено, човек би сбъднал всичките си мечти. Чрез магията на сънищата ще изпита всеки вид удоволствие и няколко вечери по-късно ще си каже, че всичко това е било доста хубаво.
Сега, нека си представим изненадата да сънуваме сънища, които не са под наш контрол. Да сънуваме сън, в който не знаем какво би се случило. Тогава съзнанието ни ще се чувства все по-приключенски настроено. И в тази игра на хазарт, умът ни ще залага все повече на сънищата. Така в крайна сметка ще се окажете в сън за най-силно желания момент. Но ако се събудите от тази илюзия, ще разберете, че черното означава бяло, че ние сме другите, а животът е смърт.
Ще имате възможността да усетиш себе си не като странник в света, а като присъствие, което е в пробация на този свят. Не като нещо, което е дошло тук от случайност – ще почувствате собственото си съществуване като нещо абсолютно фундаментално.
Това, което сме всъщност в основата си – дълбоко, дълбоко в нас, е просто тъканта и структурата на самото съществуване.
И ако човек премине логически през споменатата центрофуга на разсъждения, то несъмнено би се появило съмнението какво изобщо означава човешкото съществуване. У бедните, неподготвени умове тези размисли ще предизвикат или остра болка, каквато те кара да си поемеш едва-едва нова глътка въздух, или тъпа – болезнена, ритмична и пулсираща. Първата оставя след себе си пререзни рани, а втората – навехнати и посинени места, които, обаче, времето не успява да излекува.
Обзема ме истински чистосърдечен гняв. Когато „бедният ми и неподготвен ум“ започва да обмисля всичко това. И рафинирано чувство за отмъщение натежава у мен.