sword of justice and ballance

ARCHANGELS -old enough - lee jieun

Помнеше добре времето на хаос, война, болка и кръв. По-добре, от колкото ѝ се искаше да си спомня. А можеше ли да забрави? Сякаш бе вчера, когато иначе спокойния свят бе разтърсен от война. Безмилостна. Буйна, като неукротима буря. Развалила иначе тъй съвършения баланс, който носеше спокойствие не само на Нимерия, но и на онези, които жадуваха за нищо повече от красив и подреден свят. 
Помнеше. Помнеше и решенията, които трябваше да вземе. 

Светът се беше изменил от тогава, но някакси все оставаше напълно същия. Богове, архони, еварими.. Винаги ги виждаше като деца, борейки се едни с други на детска площадка. Но, точно както при малките деца, винаги нещо се объркваше. Беше ли завист? Любов? Чувство за революция? Видяла цената на войната, Нимерия бе решена да направи всичко по силите си да не позволи това да се случи. В ранните векове на своето съществуване бе непоколебима. Хладна и студена, противно на топлата прегръдка на присъствието ѝ. Знаеше добре страната, която трябва да заеме и нямаше дори сянка на съмнение дали е права. Знаеше добре, че във войната с ангелите и демоните можеше да има само един победител... и нима не бе очевидно, че всеки, дръзнал да застане срещу Дилук щеше да страда? Съдеше сурово предателството на онези, които бяха избрали да останат неутрални. Съдеше сурово всеки, който не заемаше "правилната" страна. Спомняше си. Спомняше си прекалено много.

Баланс. Справедливост. 
Двете неща, които Нимерия държеше близо до себе си, подобно на остри ками. Преди толкова векове беше съвсем различна, но времето, прекарано сред представители на други раси я бе накарало да омекне към тях. Да вижда тяхната болка и борба далеч по-добре. Може би преди бе арогантна? Отказваше да признае, че за всяка битка имаше причина. Отдаваше случилите се трагедии и смърт на алчността, но беше ли толкова просто? С всяка изминала година започваше да се пита това. 
А отговорът зависеше. От ден на нощ. От нощ -на ден. Една година след друга и Нимерия бе започнала да притежава нещо, което до този миг сякаш бе мит. Съчувствие. 
А това само по себе си беше опасно. Нима можеше да заема своята позиция, ако бе съпричастна с болката? Можеше ли да съди разумно? Опасни въпроси, които заравяше дълбоко в себе си. "Баланс. Справедливост." И знаеше, че дори да не знае друго, трябваше да се уповава на това.