Give me my sin again

Придобил някак символично име и изкоренил още в зародиш всеки опит за съкращаването му, Азерон бе последният сред Малбонтовите творения. Твърдеше се, че архедемонът бил нещо като компенсация за изначалната идея на златната тройца. Един вид поправка на единствената сестра в скромната им редица. Той, макар и заключителен щрих, изглеждал най-възрастен от тримата си роднини, но и някак по-шарен. Като че Елохимът на хаоса бе отпуснал малко повече захвата около мисловната четка и боите се бяха разлели във всички страни на платното. В нишките на съществото му се преплитаха стратегическата мисъл на Първородния, авантюристичната наклонност на Алеон и тънката пресметливост на единствената „дъщеря“. Но в очите му, онзи ален отенък около ирисите светеше по-ярко и по-злокобно от този на останалите. Хаотичната му природа бълбукаше като лава от кипналите недра на липсващата душа готова да изпепели всичко по пътя си по команда. А Великата война бе солидно доказателство, че заповедите не му бяха чужди и дори се улавяше известна доза задоволство от пръските кръв по лицето след поредния паднал. По-нисшите създания в йерархията на собствената му раса мълвяха, че взема пример от новоизлюпените създания, плод на еваримската алчност, и пирува с алената течност на враговете си. Колкото гротески и грозни етикети да кичеха по гърдите на Азерон – сякаш златни медали за добрата военна служба – той не опроверга нито един, напротив, ползваше се с всеки, за да завърши иначе идеалния си образ на безкрупулен звяр, който би хвърлил дори собствения си вид „под гумите на автобуса“, ако в края имаше някаква лична облага. Разбира се, това нямаше как да се докаже, тъй като човешките афери бяха безвкусен залък за неутолимия му глад. Прекарваше почти цялото си време из Авернус и само когато скуката погъделичкаше някоя друга нужда на архедемона, той прекрачваше границите на Авликейн. „Покровителстваше“ едно казино в Евилон, което бе основал съвсем непосредствено след издигането на града, където обичаше да подлъгва наивни клетници, с празни очи и глави, готови да заложат също толкова безличните си души срещу няколко авлика. Но дори тогава оставаше скрит в ласките на мрака, от който го бе издигнал Малбонте.