Drawn to the darkness, love when it hurts

The one in the shadows
Похлупаците на къщата се разтрисат от силата, с която гръмотевицата проехтява в небесата. В далечината пада мълния и за няколкото секунди грейва ослепителна светлина, която озарява мъжа, застанал пред прозореца. Стои там и наблюдава. Винаги наблюдава. Винаги скрит в сенките.
Всеки път е едно и също. Сърцето прескача и после се разтуптява. Дишането се учестява, а ръцете се изпотяват. Няма значение колко често е тук – реакцията, която успява да изтръгне е неизменна.
Страх.
Желание.
Възбуда.
Незнайно защо. Незнайно как. Във вените бушува течна възбуда, оставяща тръпки подире си. Обгърнат от сенките на нощта, кара в ума да върлуват неприлични мисли. Непристойни. Неморални. И гледа ли гледа, наблюдава без да спира. А сърцето … там отровни стрели забиват се и пускат токсините си. Бавно, болезнено, мъчително. Защото лицето му винаги скрито е, в сенките.
А дали вижда какво става в къщата? Дали гледката му харесва? Разбира се, иначе защо би наблюдавал все по-дръзко и похотливо, докато му се отправя мълчаливо предизвикателство. И макар желанието да се приближи е неистово, страхът се усилва. Превръща се в ужас.
Пак се спуска мрак и недей далеч оттук удря мълния. Дишането става все по-учестено. Скрит е, не се вижда, но той пак наблюдава. И вдъхва усещане, че сега в тъмната стая единствената светлина идва от телевизора, на който се върти хорър. Вцепеняващо е и макар нуждата за скриване да е голяма, сила, която приковава на място се появява и сякаш нарочно подлага на този ужас. Има тръпка във всичко това.
Светлината вече изчезна. А с нея се появи параноята. Стъпки по скърцащия под се дочуват от кухнята. Драскане по стената на старата библиотека. Разтрисане на тавана, каращ в нощта малки прашинки да полетят в стаята. Сенките се размърдват. И ужасът продължава. И страхът расте.
А аз наблюдавам.
Винаги те наблюдавам.



Неван е инкуб, роден в началото на втората епоха без име, без каквато и да е идея какво да прави с живота си, захвърлен на производа на съдбата. Поне докато не го открива самият архедемон – Азерон, последния от Малбонтовите отрочета. Учи го какво е да си истински демон и как да бъде най-полезен на своето съсловие. Учи го на всичко, което днес Неван познава. А след края на войната, след безброй дни в доказване, в измъчване, убиване и унищожаване на врагове, който архедемона посочи, най-накрая получава името си – Неван, като насмешка към ангелското съсловие, и за да плюе на общо приетите морални ценности на този свят, тъй като самото име значи „Малък светец“, какъвто Неван определено не е.
След края на службата си като войник, Неван решава да отдаде пълната си вярност към архедемона, което му е спечелило епитети като „послушно псе“, „хрътката на Азерон“ и още стотици хубави брошки, който да си слага на скаутското шалче, и да носи с гордост.
В днешно време притежава охранителна фирма, която е чист параван за малките му мании да наблюдава и побърква жени, мъже, деца и всичко що може да бъде съсипано психически. А понякога, стига шефът му да поиска, се връща към старите си занимания и освен да вкара някой в психиатрична клиника го вкарва и в ковчег (ако има късмет) или чувал, където никой да не го открие повече.