Alphonse Kavinsky || FC: Charlie Rowe || Lorekeeper || Free

В сумрачната светлина на родния си дом Алфонс Мулсибер Кавински бе погълнат от злокобни истории, вплетени в литературните летописи. Още от малък той бродеше из свят, обгърнат в мистерия и ужас, привлечен към мрачното като молец към пламъка или, може би, като прокълната душа към собствената си гибел.
Страстта на Алфонс към гротескното се зародила от мига, в който се научил да чете. Той поглъщаше истории, наситени с мрак – разкази за предателства, лудост и смърт. За първи път, когато попадна на ужасяващите произведения, меланхоличните стихове зазвучаха в младежкия му ум като ехо в изоставена зала. Зловещата красота на думите създаваше живи картини на гротеска, разпалвайки в него една мрачна любознателност, която завладяваше мислите и сънищата му. Сърцето му биеше развълнувано при мисълта, че сред разпада на човешкото тяло може да се открие самата същност на живота.
С израстването си интересът му се превърна в обсебване. Останките на миналото му шепнеха тайни, които само той можеше да чуе – разкази, скрити под пластове плът и сухожилия. Интересът му го водеше към прашната библиотека на Лунатион, където старите томове разкриваха тайните на анатомията и крехкия баланс между живота и смъртта. Той прекарваше безброй часове, потопен в един свят, където всяка дисекция на човешкото тяло бе изкуство, едно разкритие на тъмнината, скрита в него.
Едно съдбовно лято, докато неговите връстници се отдаваха на лекомислени забавления, Алфонс за първи път стъпи в стерилната морга. Сърцето му се ускори, когато прекрачи прага, а ароматът на дезинфектант се смеси с лекото ухание на разлагане, висящо във въздуха като мрачен парфюм. Тук щеше да усвои изкуството на съдебната медицина – път, който го привличаше с неустоимата си магия. Патоанатомът, мистериозна фигура с хлътнали очи и глас като натрошен камък, стана негов неохотен наставник. Под зоркия му поглед Алфонс се превърна в прилежен ученик, усъвършенствайки уменията си в дисекцията на тела и разкривайки историите, скрити под повърхността.
Докато се потапяше в сложния танц на плътта и костите, Ал намираше странно успокоение в гротескното. Всяка аутопсия бе театър на разкрития; човешкото тяло, някога същност на живот, се превръщаше в платно на страдание, тайни и неизказани истини. Той се научи да разчита безмълвните разкази, издълбани в кожата – синини от отчаяние, счупвания от предателства. Ръцете му, някога треперещи от несигурност, станаха стабилни, когато той прегърна изкуството да разкрива истината през призмата на смъртта.
Но докато навлизаше все по-дълбоко в този свят, сенки започнаха да обсебват съзнанието му. Самият мрак, който някога запалваше страстта му, сега заплашваше да го погълне изцяло. Кошмари нахлуваха в сънищата му, препълнени с привидения на мъртвите – лица, изкривени от агония, протягащи се към него отвъд гроба. Често се случваше да се скита по улиците на градчето в лунна светлина, призраците на мъртвите водеха стъпките му и го подтикваха да разкрие скритите ужаси, които се спотайваха под повърхността на тяхното привидно обикновено съществуване.
Неизвестно за Алфонс, една иронична нишка бе вплела съдбата му с тази на човек, когото той никога не бе познавал истински – неговия „баща“. Обвинен в убийство и осъден (несправедливо) на тежка присъда, този човек бе избягал от лапите на закона, призрак от миналото, който се таеше в сенките на рода на Алфонс. Младият мъж оставаше в блажено неведение за мрачната наследствена сянка, която го преследваше; той нямаше представа, че страстта му към гротескното е била разпалена от кръвна линия, потънала в съмнения и болка.
Докато младежът навлизаше в коварните води на човешката поквара, често се питаше за същността на собствената си душа. Дали беше просто съд за разказите на мъртвите, или самият той бе обречен да стане един от тях? Тънката завеса, която разделяше живота от смъртта, започна да се размива, и той се озова на ръба на лудостта, борейки се със съблазнителната мощ на бездната. Алфонс се чувстваше сякаш спираловидно се спускаше в безкраен лабиринт от скръб, навигирайки в мрака с всяко свое вдишване.
И все пак, сред хаоса, той откри пламък на надежда – убеждението, че в ужаса се крие дълбоко разбиране на човешкото съществуване. Пътят му като съдебен лекар го бе превърнал в хроникьор на мрачното, пазител на историите, шепнати от мъртвите. Той се закле да почита паметта им, да дава глас на безмълвните им викове и да гарантира, че техните истории никога няма да избледнеят в забрава.
Пътят пред него бе изпълнен с несигурност, но той прие мрака, знаейки, че страстта му към ужасяващото ще го води към съдба, вплетена както в живота, така и в смъртта – един сладко-горчив танц, който ще отеква през коридорите на времето, вечен като стиховете. Непознатото за него минало скоро щеше да се вплете в неговата собствена съдба, изтъкавайки разказ толкова сложен и тъмен, колкото историите, които бяха оформили живота му. И ключът за разкриването му носеше само едно име – Хилда Демиер.