Let me touch your fire

Под жаркото августовско слънце се пържеше полуголото тяло на млад мъж. Качил се на дървена стълба, той грижливо събираше назрелите ябълки, които внимателно поставяше в красиво сплетената кошница, поставени стабилно между клоните на дървото. По зачервената му кожа бяха избили ситни капки пот, които от време на време забърсваше старателно с ръка. Бе се заел с това си занимание от пукването на зората, но бе успял да се справи едва с 5 дървета, а го чакаха поне още толкова, че и от горе. Не стига това, а трябваше и да полее цветята, защото горките се измъчваха на тази жега.
Интересен живот бе избрал да води огненото духче. Сéбастиен бе решен да се скрие от шумотевицата на този така чужд свят. За разлика от повечето си събратя, момъкът не преследваше власт, величие и пари. Напротив. Бе изтеглил всички възможни приходи от семейното богатство, за да закупи малка вила в покрайнините на Ваурора, където да отглежда ябълкови дървета и да гали небцето си със сладко от плодовете им.
Земята му не бе повече от пет декара, половината от които бяха заети от сградата, която обитаваше. Сама по себе си, тя не бе нищо особено – двуетажна къщурка с точно две стаи. Едната бе на първия етаж и представляваше сгушена кухня с трапезария, където да си хапнеш спокойно под приятните ласки на вентилатора, чиято перка се въртеше непрестанно. До втория етаж се стигаше по стръмни, извити стълби, които те отвеждаха до втората стая, която бе и таванско помещение. Макар и полегат, таванът бе достатъчно висок, за да се разхожда човек свободно без да се налага да прикляка. Помещението бе пригодено за нуждите на обикновения бог. В единия край бе разположил легло, забулено под тънка дантела, а в другия дървено бюра, затрупано с всякакъв вид бумаги. По средата имаше високи прозорци, с размера на самата стена, които се отваряха и водеха към правоъгълен балкон. На противоположната страна пък, имаше сравнително по-малък прозорец, през който човек можеше да се промуши и да достигне покрива на гаража, който бе пригодил като склад. Вестри обичаше да сяда на наклонената керемидена повърхност и да наблюдава залезите и изгревите. Напомняха му за изгубеното и колко илюзорен бе светът им в действителност. Чувстваше се някак нищожен, а носталгията караше душата му да плаче безмълвно. Някога, предците му блещукали из безкрайните небесата, а сега ги гледаше от толкова далеч.
Откъсна и последната ябълка, когато детския глас на съседското момиче привлече вниманието му. Бе донесла черешов пай, който баба ѝ бе изпекла специално за него. Девойчето подаде тавичката с поруменели от срам бузи – вероятно заради разголения му външен вид. Сéбастиен Вестри взе ухайното ястие, след което подкани детето към къщата, където и двамата щяха да се скрият от безмилостните лъчи на огненото кълбо поне за кратко. Приготви три бурканчета със сладко и пет свежи ябълки в една платнена торба и ги подаде на гостенката си преди да я изпрати обратно към дома.
Като се замислеше, човешкият живот не бе чак толкова ужасен, за колкото го мислеха всички. Разбира се, негативите бяха повече от позитивните му черти, но дори в тях имаше нещо красиво. Вероятно, никога нямаше да оцени напълно привилегията, която му бе предоставена от съдбата, но си струваше да опита да живее като тези, които преди векове споделяха сподавените си мечти с тях, когато нощта надделееше. Заслужаваше си да се научи да бъде човек.
Тези идеалистични и някак неприсъщи за личността му мисли провокираха тих смях у младежа. На лицето му заигра тъжна усмивка преди с бавни крачки да се изгуби в отрупаната с дървета градина, където все още го чакаха стотици златисти и румени ябълки.