I have stitched life into me like a rare organ

„Този цвят червило никак не ми подхожда, госпожичке. Да не си далтонист?!“ Досадния глас на привидението подразни слуха ѝ, докато пръстите ловко напластяваха макиаж върху бледото мъртвешко лице на старицата. „Предпочитате синьо-лилаво с подпухнал нюанс ли?“ Брюнетката размаха малкия предмет пред призрака, който изпуфтя недоволно и изнесе вирнатия си нос от помещението.
Елизия Фрей мразеше работата си почти толкова пламенно, колкото дарбата, с която бе проклета. Основното предимство на това да работиш в погребална агенция, бе тишината, която така и не я споходи. Напротив. Некромансърските ѝ заложби като че привличаха с магнит всички недоволни и размирни души из Валон. Сякаш на врата ѝ висеше табелка с надпис: безплатен психолог за не преминалите отвъд. И всичко това благодарение на баща ѝ, чиято особа така и не бе имала честта да срещне. Майка ѝ – обикновен човек – се сдобила с Елизия след една не особено паметна нощ с еварим, от когото дъщеря ѝ наследила расовата си принадлежност (макар и нечиста), както и завидния си нюх за мъртъвци. Освен това, имаше рядката за хората хетерохромия, унаследявайки лазурния син цвят на татко си на едното око и дървесното кафяво на майка си на другото. Именно заради това в главата ѝ все още кънтяха подигравките на връстниците като злоочка, злооката Зия и производни. Бе израснала с идеята, че очите ѝ носят нещастие за всеки, към когото погледне.
Навярно никога нямаше да се забута в обредния дом, ако майка ѝ не бе настояла да тръгне по пътя на баща си, каквото и да значеше това. Прудънс никога не повдигаше тази тема освен ако количеството алкохол в кръвта надвишаваше препоръчителния промил. В тези единични случаи, възрастната жена се отпускаше и заговаряше за тъмните му коси и светли очи, за стройната му осанка и изсечени лицеви черти като на хилядолетен непокътнат от времето бюст. Твърдеше, че Лиз му прилича и навярно това бе причината да я подтикне към некромансията, когато откри магическите ѝ способности. Един последен опит да се доближи до сянката на някого, когото никога не е имала.
Елизия въздъхна звучно и приглади за последен път яката на ризата на покойницата. Ако не друго, то поне ги изпращаше красиви и спретнати пред портите на Одеон. Така бе отпратила и майка си преди няколко години. Уви, нейният дух така и не я потърси. Остави я със стотиците незададени въпроси, окачени по стените на собственото ѝ съзнание. Тази мисъл я подразни, затова тъмнокосата побърза да привика шефа си, за да подготвят тялото за катафалката. Връчи му словото за пред опечалените и с досада скри очите си зад чифт слънчеви очила. Все пак, не искаше да открадне светлините на ВИП особата в ковчега - която още се тюхкаше заради червилото - с разноцветните си ириси. Фрей се опаса с колана на предната седалка на черния мустанг и погледна циферблата на часовника. След три часа я чакаше същата процедура с по-малко придирчив труп, надяваше се тя.