She's no good;

Понякога, докато лежеше до съпруга си нощем, застинал в така нехарактерната за него тишина на съня, докато той бягаше изпод нейните неспокойни клепачи, Алисто наистина вярваше, че може да го убие. Пръстите й трепваха с импулса до тялото, плъзваха съвсем нежно по голите му гърди, за да се сключат около твърде често белязаната от чужди устни кожа на шията му. Оставаха там за не повече от минута, позволявайки й поне за кратко да се наслади на така сладкото, ефимерно чувство за власт над съществото и статута на съдбата му, което като всичко останало в споделеното им съществуване по принцип принадлежеше на Казимир; и този момент на контрол, на неизвестност, в който Алисто не бе съвсем сигурна към какво щеше да я тикне лудостта, бавно разяждащата податливото й съзнание, я караше да се чувства най-жива и свободна. Но все пак пръстите й никога не натискаха, въпреки яда, протекъл из вените й като отрова в следствие на купищата лъжи и предателства помежду им, и съблазнителния шепот, пълзящ по дъното на изнурения й ум, защото за всичко в този свят си имаше цена.
Повечето еварими го разбираха късно, след като животът ненадейно дръпнеше чергата изпод краката им, пропуквайки илюзията за предоставения от кръвта безлимитен кредит, на който до този момент бяха разчитали да покрива всяка една от прищявките им. Като ги спускаха автоматично на запазените им на върха на хранителната верига места и ги лишаваха от последствия за действията и желанията им в най-важните за развитието им години, родителите ги оставяха да вярват нездравословно дълго, че именно те се раждаха най-свободни — без ограничения, свалени специално за тях от решаващата ръка на семейното богатство. Само че кръвта обвързваше най-силно, материализираща се в отговорност, огъваща раменете до живот. За синовете бе по-различно, те все пак успяваха да запазят част от автономността си, но когато си дъщеря в чистокръвен род — и то в такъв, плъзгащ се по ръба на банкрута, — безгрижието и наивността, дори и в ранна детска възраст, бяха поредният лукс, който просто не можеш да си позволиш. Тогава остават само мечтите и плетеницата от заобиколни начини да ги достигнеш, защото за разлика от семейната обремененост и отговорности, плодовете им не ти се полагат по право.
Казимир Елрод бе спасението на рода й и нейното проклятие — необходимото зло, което прие в живота си, без да предполага, че постепенно щеше да й го открадне. Бе опитала да го обича някога, но той не бе мъж, лесен за обичане, с безмерната си алчност и мъртвото си, студено сърце, в което така и не се отвори място за съпругата му, вместо това претъпкано с чужди лица и имена. Първо Амели Калязин, после Моран Нокс — но никога тя, сякаш й се присмиваше, демонстративно наказвайки я за отнетата си свобода, като че ли еваримката бе направлявала ръката му, докато подписваше брачния договор. Нямаше особен избор освен да се примири с хлопната в лицето й врата, с другите жени, с изневерите, дори с копелето, което най-безочливо бе довлякъл в дома й. Защото за всичко си имаше цена. Казимир бе тази за комфорта на близките й, за благоденствието на дъщеря й, за изчистения към целите й път.
Някой ден пръстите й отново щяха да се озоват около шията му — някой ден, щом изплатеше всичките си дългове. И този път пръстите й щяха да стиснат, за да съберат неговия. Но засега трябваше да продължи да се преструва, най-вече пред себе си, повтаряйки си, че не изпитваше ревност, завист, любов. Засега трябваше да свали пръсти, плъзгайки ги надолу по корема му, докато сключваше устни с неговите. Защото за всичко си имаше цена.