❛❛...monsters aren't born, they're made...❜❜

Пръстите ми си проправиха път из разкъсаната плът там, където би трябвало да бъде разположен гръкляна ѝ. Обагрих инак бледата почти сива кожа в алени нюанси на все още горещите кърви, бликащи като планински ручей от трупа в краката ми. Разтърках палец в показалеца и средния пръст, заигравайки се с топчестия сасирек помежду им, като оглеждах внимателно консистенцията на веществото. Сетне облизах живителната течност само за да потвърдя предположенията си. Горчиво. Като разлятото по пода вино. Като разочарованието в застиналите ѝ очи. Като апатията заклещена в гърлото ми. Горчиво като вечното проклятие наречено живот.
Изправих се и преминах покрай огледалото, застивайки пред празното отражение. Някога, толкова отдавна, аз самият бях заключен от другата страна на стъклото, където безмълвно наблюдавах как дните прерастват в нощи, сетне в месеци и години. Изучавах онзи, чиято сянка бях, дори когато слънцето не грее. Всяко потрепване на пръстите, всяко премигване на клепките, извитите устни от ярост и грачещия смях от загубата. Но какво разбираше той от загуба, когато съдбата сервираше всичко пред алчните му ръце на златен поднос? Имаше всичко, но никога не бе достатъчно. Имаше нея, но тя бе просто пешка в грандиозната му игра. И царицата на моята шахматна дъска.
Тя го обичаше въпреки грозотата на катранената му душа. Въпреки синьо-лилавите съзвездия по кожата, които всяка утрин прикриваше с обилно количество грим. Въпреки насилието, с което обладаваше тялото ѝ в тъмните часове на денонощието. Въпреки мръсните слова, с които я заливаше, когато всеки опит за наследник умираше още в зародиш. Тя го обичаше, защото той нея не искаше. Обичаше и за двама им. И прощаваше. Прости му и когато извърши най-големия грях срещу чистата кръв във вените. Прости му за мен.
Приближих масата и избърсах кървавите следи от пръстите си в една от префърцунено сгънатите салфетки. Посегнах към джоба на палтото връз стола и издърпах кутия цигари и запалка. Облегнах тяло на перваза при открехнатия прозорец и пуснах пламъка на свобода, докато съзерцавах как огъня разяжда хартиена връх на белия цилиндър. Удоволствие. Изпитвах особено удоволствие да наблюдавам как пламъкът го изяжда, да гледам как почернява и и се променя. Навярно защото ми напомняше за нея и онази паметна нощ, в която краят бе самото начало.
Годрик, моят създател, не бе доволен от творението си. Смяташе ме за мекушав и слаб. А може би ревнуваше: от очите на жена си вперени в мен, от усмивките заключени между разговорите ни, от копнежите прикрити в сенките ни. Затова пожела да я поквари. Да я жертва само за да издигне от пепелта ѝ друга в неин образ и подобие.
Старите хора имат една поговорка: кучето не хапе ръката, която го храни. Ала за моя стопанин съдбата щеше да направи изключение. Голите гори не можеха да го скрият от приближаващата смърт. Дори не осъзна кога се появих зад гърба му, нито кога ръката ми прекърши чупливата клетка на сърцето само за да изтръгна туптящия орган извън безжизненото тяло. Пръстите ми пулсираха в такт със сетните трепети на пихтията, стекла се по скованото в ужас лице на еварима. Последва писък. Далечен и жален. После оранжеви и червени краски лумнаха насред черния фон. И не остана нищо. Само пепел и дим от руините на една история.
Стъпките ми отекнаха във вакуума от тишина. Изтърсих пепелта над безимената си жертва, а когато приключих с цигарата загасих непотребния фас в окото ѝ, което така досадно ме гледаше. Тя нямаше вина за моята трагедия, но все някой трябваше да плати сметката накрая. А моят касов бон бе голям, пък нейната раса - богата.



✧ Мерик Годрик Байрън - когато бива създаден, вампирът не получава свое собствено име, тъй като Годрик вижда своето творение като нищо повече от личен огледален образ, частица от самия себе си, затова не го окачествява като самостоятелна личност. След трагичните събития, лордът сам подбира собствено име със силна символика в себе си. Званието Мерик идва от арабски сукремалски и означава смърт, избивам/убивам - отражение на действията му към създателя си. Годрик - името на еварима - взима за бащино такова, за да не забрави никога чудовището, от което произлиза. Байрън - моминското име на съпругата на създателя му и негова собствена възлюбена - приема за своя фамилия в памет на невинната жертва от злощастната развръзка на взаимоотношенията между вампир и създател.
✧ Амулетът, който го пази от слънцето, е изключително уникално бижу с не по-малка сантиментална стойност от името, което носи. След пожара, сред останките на миналото, Мерик открива брачната халка на Аделайн, която заедно с тази на Годрик претопява. С помощта на знатен еварим-алхимик от същото злато изработват пръстен, в чийто скъпоценен камък циркулира есенция от кръвта на създателя му. Амулетът е специален, защото в него е втъкана магия - проклятие, което кара всеки сдобил се по нечестив начин с украшението да линее, а с времето и почине, независимо дали го носи или не.
✧ Мерик няма свой клан. Въпреки че е лорд, той отказва да създаде свои отрочета през изминалите три епохи. Освен като вълк единак, вампирът е познат сред своите със силно изявената си неприязън към еваримскито съсловие. Не е без известно също, че през хилядолетията, особено по време на войната, е бил причина за не малко смъртни случаи на еварими, предимно чистокръвни. След потушаването на конфликта и началото на просперитета, Мерик се оттегля за кратко в някогашните вампирски земи, а към края на Третата епоха се преустановява във Валон, на същата територия, на която някога се е издигал домът на създателя му. В момента води необичайно тих начин на живот, като избягва конфронтация и като цяло общуване с повечето раси, дори неговата собствена, ако такова не е крайно наложително.