Вход
Latest topics
Border
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 21 потребители: 2 Регистрирани, 0 Скрити и 19 Гости :: 1 Bot.adorel, erinna daelarien
Най-много потребители онлайн: 302, на Сря Ное 20, 2024 12:08 pm
Feet, what do I need you for when I have wings to fly?:: It's time to write a new story :: Characters files |
 Чет Ное 24, 2022 12:43 am | ||
Fly high, higher than the clouds Name:Gavina Falco Born in:Forth Age Age:18 Race:Shifter - Hawk Face claim:Madelyn Cline Flying in the sky is the freedom everyone need to try Денят бе към своя край. Огненото кълбо бавно се спускаше, за да даде шанс на месечината да се появи и да събуди всички нощни твари на боровата гора. А те дебнеха момента в сумрака, за да се изнижат от хралупите, пещерите и каквито там леговища имаха. Всяко техен дом, всяко тяхна крепост, която ревностно пазеха от вредителите на големия град. Облаците бяха неприлично много и подозрително сиви. Носеха студ и може би вещаеха дъжд. Това бе и денят, в който дядо реши, че съм достатъчно голяма, за да се науча да летя. Дядо, защото мама и тате ни оставиха при него малко след моето появяване на тази земя, за да опитат новостите на големия град. Затова дядо сега се беше нагърбил да ни научи на всичко, което нашата истинска природа предлагаше. Така това се оказа първият ми урок от многото, които щяха да последват. Стоях, в края на клона на голямото борово дърво и гледах ту дядо, пърхащ като пеперудка наоколо, ту земята. Толкова черна, толкова страшна. И страх бе обвил сърцето ми, а крилете … те не искаха да се отворят. Подскочих, но нямаше на къде да бягам, защото дядо умишлено беше избрал най-високата точка. Тук, където имаше само да избора. Дали надолу към земята или нагоре към небесата. Дядо изкряка. „Давай!“ казваше, сетне направи кръг около бора, за да ми покаже, че няма нищо страшно. Но страхът бе там. Загнезден в сърцето ми. Спиращ крилете да се разтворят. Сковаващ анизодактилните крака. Каращ заострените нокти да искат да се приберат навътре и да се скрият. А дядо, той ме прикани, размахвайки криле срещу ми, каращ въздушните течения сякаш да ми дадат силата и куража да направя първата стъпка. И да, опитах. Но крилете стояха като слепени със смола за мен, чувство, което познавах от личен опит. Пък и погледа ми беше устремен надолу, към черната паст, която ме очакваше и събуждаше в мен мрачни мисли за собственото ми бъдеще. Ами ако крилете ми не се разперят и падна, пренасяйки се в одеоновите нивя? Отново подскочих, а ноктите се забиха клона под мен. Раздраха кората с лекотата, с която ловците раздират елените, когато ги заловят с онези остри, блестящи неща, които носеха, закачени на коланите им. Раздрах кората по същия начин, по който кучетата, лаещи, гонещи поредният глиган го разкъсват с големите си зъби щом го пипнат. И нова доза страх се загнезди в мен. Ами ако има ловец наблизо? Ами ако има куче? Но тогава го чух. Крясък от небесата. Вдигнах поглед нагоре, към тази небесна шир, която бе нашето царство и там го видях. Сред сиви облаци и слънчевите тук таме лъчи, черна сянка с разперени криле се рееше. Издигаше се, спускаше се. Ту забързваше хода си, ту го забавяше. Пикираше и преминаваше в махов полет с такава лекота, такава грация. Приближаваше се заплашително, разперил острите си нокти и ха да ме бутне от клона, даваше рязък завой и се връщаше в небето с крясък, смеещ се на мен, бъзливата му сестра. Следваше въздушните притоци и ги подчиняваше на своята воля. Играеше си с облаците, пореше въздуха. Беше едно с него. Това ме привличаше. Привличаше ме точно това, което той имаше. Небето беше негово, а той, безстрашният господар на вятъра властваше там. И както пламък примамва пеперуда в тъмното, бях жадна за небесния свят не по-малко, отколкото държано несправедливо в пясъците на Сукремал цвете е жадно за дъжд. Исках това. Исках точно това, което той можеше. Да летя до него. С него. Поех си въздух през ноздрите. Разперих криле. Първи размах и ноктите ми се откъснаха малко от кората. Спусках се, а клона се олюля малко напред, назад. Втори очи, същият резултат. На третия просто се оттласнах от клона и … летях. Десетина сантиметра от дървото, вече не бях толкова страхлива. Двадесетина сантиметра и вече не се притеснявах от черната паст долу, защото тя нямаше власт над нас. Тридесетина сантиметра и осъзнах, че гравитацията също губи своята сила под въздушните течения. Дядо пак кресна. Този път казваше да гледам. И аз го направих, махайки толкова бързо с малките си криле, че ей сега ще кажеш, че ще ги счупя. Гледах го как се издигаше и после просто разпери перата си срещу въздушните течения и застоя там, носещ се. С неистово усилие започнах да се издигам нагоре и нагоре и накрая стигнах до дядо. Разперих крилете си и си поех дълбоко дъх, огледах се и тогава го усетих. Толкова енергия и толкова сила извайваха красотата на гората ни. Толкова много кислород, който необяснимо възпламеняваше кръвта ми се криеше сред небесата. Толкова много въздушна магията имаше край нас, че ако някой я хванеше можеше да създаде цял един летящ град. От този ден нататък летях до него. С него. Винаги когато можехме. Гонехме се и ловувахме. Бяхме щастливи сред простотата на гората. Бяхме едно семейство докато той не реши да ни напусне и да търси нещо при мама и тате, а аз исках да го последвам, но дядо каза, че още ми е рано. Че големият град не беше моето място. И ето как се стигна до днешния ден. Извисявах се и усещах въздуха да гали перата ми, почти заглушавайки всичко наоколо. Очите ми се стрелкаха към баба меца ей там, следвана от своите малки. На няколко километра млада сърна тичаше по чукалите, гонена от елен играещи си на тука има, тука няма сред стъблата на дърветата. В дясно на поход срещу тишината се изправиха дивизиите на две ята от различни дебелички гъски, които скоро станаха едно цяло, а граченето им се превърна в цял дебат на тема „Миграцията към по-топлите земи е пълен фарс, като искаме слънце имаме пустинята“. Снижих! Дядо ме учеше, че да убиват е само при нужда, а граченето им ме водеше до мисли за убийство на една, две, може и три от тия дебелани. А Инсигния ми е свидетел да ядосам дядо не искам. Веднъж си изпуснах нервите и счупих в тялото на един от другите ястреби клон на секвоево дърво. Не ядох бой, защото такива подигравки оронваха престижа на дядо, който е направил сам избора да ме отгледа, уж. Пък и честно, да бях яла бой, все пак си струваше. Но след това Дядо не ми даде да летя сама за цял месец, а това беше твърде много време за такова чудо като мен. Звук ме изтръгна от мислите ми. Някъде в засада дебнеше, за да форсира безпощадно ума ми, някакъв дрезгав, снишен глас, който споделяше изпепеляващо разкритие за нечии плътски завоевания, изтръгвайки възмутени възклицания от слушателите си … и тям … подобни… пет жълтогърли мишлета си споделяха най-пикантните събития от гората, други пет се биеха за някакъв плод. Клюки и сплетни. Толкова безвкусно. Клюките са признак на дребнавост, злобата – на ограниченост, а сплетните – на слабост. Толкова безсмислен начин да трупаш и чуждите проблеми на главата си, докато ги обсъждаш! И толкова ефикасен способ да си изпатиш някой ден. Надвиснах като косата на Инсигна, готова да ги посече и ха да кажат „Бягайте!“ едната мишчица се озова в ноктите ми. Понесох я нагоре и я метнах във въздуха, но ха да я сдъвча тя взе, че се развряка. „Знам, къде е брат ти.“, рече ми и спря. Хвана я пак и кацнах на един клон. Без да я пускам я погледнах. Стисках малката твар и гледах така сякаш ей сега ще я схрусквам, а тя горката се бореше за глътка въздух. Отпуснах малко хватката и се приближих до нея, а само един крясък се изниза от гърлото ми – Говори! Frivolous Patient Sensible Intelligent Irrational Childish | falco Hawk-shifter  Posts : 248 | |
| | ||
| Чет Ное 24, 2022 12:55 am | ||
Accepted Добре дошли в света на Авликейн! Не забравяйте да се запознаете с Форумния кодекс и да се забавлявате! | - luca - Admin  Posts : 2539 | |
| | ||
» Върнете своя герой
» Отсъствия
» Новини
» now i am waiting again for the catastrophe of my personality to seem beautiful again, and interesting, and modern.
» unable are the loved to die, for love is immortality
» Важни съобщения
» Предложения
» Вземете готов герой