Sweet desert rose

Пустинята е безмилостна земя. Обърнеш се на изток, виждаш високите пясъчни дюни, по които се търкаля златното огнено кълбо. Обърнеш се на запад, съзерцаваш безкрайна шир, потънала в маранята на жежките ласки на Енеас. Под краката ти пари ситен, мек като кадифе пясък, който полепва по почервенялата кожа, останала на показ от забрадката. Над главата ти белеят небесата, по които се стрелкат хищни птици, в очакване на пиршество. Ти си тяхната награда, тяхната свежа мръвка, с която да утолят жаждата и глада за тази нощ. Но... Ако... Само ако си достатъчно търпелив, ще откриеш, че пустинята е и благосклонна. Тя ще целуне пресъхналите устни, ще те скрие в нежната прегръдка на оазиса. Ще ти разкаже тайните на своята душа, разпръсната на хиляди парченца по света. Къс, скрит под бляскавата опаковка на властта. И ако се подлъжеш да я потърсиш, ще се изгубиш в плаващите пясъци на времето. Там, под фините песъчинки, където скрита е и Тя самата в своя затвор от злато и брилянти. Говори се, че красотата ѝ е толкова неземна, че не ти неин господар си, а тя твой. Някои казват, че е способна да усука желанията ти по-изкусно и от стихоплетците, да прекрои словата в нещо ужасяващо и пагубно. Други пък че ще положи целия свят в краката ти в замяна на една единствена дума. Ала истината оставаше неразбулена загатка, защото нямаше същество, което да се върне и разкаже. Потъваха в сърцето на Сукремал, досущ както тя в своя прокълнат зандан. До де се появеше следващия клетник на пустинята.


Някога много, много, много отдавна, сред златните пясъци на Сукремал, бродело племето на старейшината Ал-Харид. Народът му бил малоброен, но сплотен; занимавали се предимно с животновъдство на камили и често крастосвали пределите на пустинята. И макар миролюбиви, номадите имали нещастието да се сблъскат с несгодите на съдбата, която рядко била благосклонна към жителите на жарката земя. Притиснати от оскъдица, Ал-Харид заръчал на най-големия си и единствен син, Тарик, да препусне през дюните към центъра на Сукремал в търсене на спасение. Препасал своята жанбия, младежът се отправил на пътешествие към познанието и избавлението. Дълго бродел през безкрайната шир, ала начинанието му така и не се увенчало с успех. Разочарован, мъжът предпочел да открие смъртта си в прегръдките на безмилостното слънце, пред това да се завърне с празни ръце при своя народ.
Когато най-малко очаквал, късметта му се усмихнал нежно и като че побутнал в правилната посока. Пред очите на Тарик не се появил приказен оазис, но пък в треперещите му от умора ръце попаднала причудлива златна лампа, изкусно инкрустирана с орнаменти, по които лъскали скъпоценни камъни от различно естество. Неволно прокарал пръсти по горещото злато, синът на Ал-Харид освободил мистично същество от вълшебната бутилка. От извитотот чучурче се разнесъл светлосивкав дим, чиито фини частици блещукаха като звезден прах, който бавно и постепенно придоби човешка форма. Насреща номада стояла жена с неземна красота: коси черни като катранените нощни небеса над Сукремал; кожа като сладостен карамел; устни пухкави като ефирните облаци над тях. А очите... О, очите ѝ били с цвят на разтопено злато – като че кралска кобра, под чиято хипноза безвъзвратно си попаднал. Тарик се влюбил още щом преплел поглед с нейния, ала не осъзнал, че освен господар над свободата на джина, бе се превърнал и в такъв на сърцето ѝ.
Двамата се завърнали обратно в племето, където мъжът заел мястото на старейшината и над народа му отново се възцарил мир и спокойствие. Номадът гордо заявил любовта си към прелестната Ниарай, която противно на обичаите си, направил своя законна и единствена съпруга. Щастието им не стихнало и още на следващата година, двойката се сдобила със силна мъжка рожба, а не след дълго и прекрасна като пустинно цвете дъщеря. Ала дори най-красивите приказки имат своя край и техният не закъснял. С настъпването на Втората епоха, довлачила Великата война подир кървавите си нозе, беди сполетели и племето на Ал-Харид. Конфликтът оставил трайна следа, замитайки крехките човешки животи на народа му с един замах. Не пощадил дори невръстните деца на Тарик, който сам бил принуден да затвори клепачите им за сетен път.
Погълнат от ярост и скръб, сукремалецът излял гнева си право към новите седем, които, сметнал се за по-достоен от тях, пожелал да замени. Не предполагал обаче, че собствената му любима ще забие хладното острие на жанбията право в сърцето. Ниарай изкусно прекроила откъсналите се слова от устните на своя съпруг, превръщайки последното желание в негов вечен затвор, до де поеме последната си глътка живот. А когато дългът към господаря ѝ бил изпълнен, съкрушена се завърнала обратно в своя златен кафез. Ала вместо да потъне в горещите пясъци на Сукремал, лампата попаднала в ръцете на самата Нахида, която трогната от безкористната постъпка на джина, я дарила със свобода и титлата Архон на миражите.