Some people are magic, and others are just the illusion of it.

- Лора?
Странно, как само една дума може да те хване за косите и да те повлече безвъзвратно към миналото, от което толкова много се опитваш да избягаш. Останах на мястото си, опитвайки се да не се обърна, защото познавах този глас. Можех да усетя студената му дълбочина, както и заповедната нотка, с която завършваше. Дори без да го виждам, знаех, че в момента на лицето му бе изписана онази високомерна усмивка, която се появяваше винаги, когато причиняваше болка на другите. Пръстите ми потрепериха, но за да го прикрия ги наврях в джоба на якето си, а след това си опитах да си лепна възможно най-безразличното изражение. Не знам дали ми се получи, защото вътрешно цялото ми  тяло се бе вледенило, а стомахът ми се бунтуваше. Страхувах се от себе си. Да не изгубя здравия си разум и да не обвия дългите си студени пръсти около дебелия му врат. Да не го убия и да съсипя още повече остатъците от живота си.

- Името ми е Лавиния. – отговорих по-рязко, отколкото ми се искаше. Тялото ми, автоматично и напълно на автопилот, противно на моето желание се обърна. И тогава го видях. Очите ни се намериха и сякаш бе вчера, когато ръката ме бе хванала моята в желязната си хватка и ме дърпаше към вратата. Не премигвам. Защото се страхувам, че ако го направя отново ще се окажа в онази студена бяла стая, без прозорци и без никакъв досег до външния свят. Езикът ми преминава през долната ми устна, навлажнявайки изсъхналите ми устни.

Тъжното бе, че след времето прекарано в клиниката започвам да се съмнявам в себе си. Нямам си на идея дали случващото се около мен не е плод на въображението ми или е реалоност. Някак си, след като прекараш година в малка бяла кутийка, загубваш представа за времето. Границите започват да се размиват и минутите, дните…дори времето се слива, превръщайки се в едно голямо бяло петно, от което не можеш да избягаш. Бяло. Всичко беше бяло – стените, мебелите, хората, дори проклетите хапчета, с които ме тъпчеха. Тръснах силно глава и потърках очите си, изгонвайки тези мисли от главата си. Вместо това гърлено изръмжах:
– Какво искаш?

- Трябва да се върнеш! Не можеш да продължаваш така. Виж се…- замахва с ръка към мен неодобрително, а устните му се свиват, сякаш някой току що му бе наврял цял лимон в гърлото. – Съсипваш себе си и репутацията ми.

- Наистина ли това ще ми кажеш след толкова време? – тук вече не издържах и се изсмях. Дълбоко и дрезгаво. Защото не ми пука. Нито за него, нито за скапаната му репутация. Вече нямам какво да губя. Той бе човекът, които се погрижи за това. Доказа ми, че в неговия свят няма място за горката му побъркана дъщеря. Знаете ли, тази ситуация толкова изтъркана, колкото е и очоравателна. За него аз съм просто поредната луда, човек, които е разместил същността си и се и зместил от правия път. Според него такива хора трябва да се разглеждат като личности, които са преместили законите на реалността, което ги е превърнало в хаотични листости, които имат нужда отново да бъдат „подредени”. Но аз нямам нужда да бъда подредена. Харесвам синята си коса. Както и аромата на чаени листенца и орлови нокти.

- Аз съм…
- …Никой. – довърших вместо него и отметнах един син кичур от лицето си. Можех да видя как вената на челото му пулсира. Яростно.  Ръцете му се бяха свили в юрмуци и единствено това, че сме на публично място ме спасяваше от невъздържаната му ярост.
- Имаш десет секунди да се осъзнаеш или…

- Сбогом. – дотегна ми и напълно на пук на него си завъртях задника и с бързи крачки продължих по пътя си. Поех си дълбоко въздух, защото усещах как сърцето ми пропуска като побъркано в гърдите ми. Сведах главата си надолу, опитвайки се да игнорирам минувачите около себе си. Не исках да привличам повече вниманието. Но всъщност това бе най-голямата заблуда. Където и да отидех всички ме зяпаха. Дали бе заради синята кола, странните ми дрехи, кожената ми раница с шипове и емблема на заек или мрачната аура, не знаех. Преглътнах, а в гърдите ми се загнезни една тъпа болка. Може би, все пак той беше прав и наистина бях побъркана…или пък не? Около мен се разнесе аромат на лавандула…И това бе началото на края.

Знаете ли не вярвам в съвършенните истории. Нито в обикновените. Затова ще заложа на  нещо невероятно, подправено с пиперлив завършък.