days gone by remember

I got lots to lose shove the past into a rice chest

I'm about to dine on what I know is mine

Преди беше друго, сега.. беше различно. Не искаше да мисли за миналото, беше прекалено да помни всичко, бе живял прекалено дълго за да го прави. Някой спомени изчезваха, други оставаха да горят душата ти, носейки белезите от войната не само в нея, но и по тялото си. Имаше име, нямаше фамилия или не искаше да помни, не помнеше нищо, а и защо му беше. Едно такова му беше някакво никакво. Почти не се интересуваше от нищо, сякаш беше просто едно същество, грижейки се само и единствено за своето съществуване. Гледаше да не попада в полезрението на вишестоящите, за да си запази кожата. Беше чувал какво се случваше с онези, който дръзнеха да прекрачат границата. Но на Баек не му се искаше да я прекрачи или не за този момент, може би бъдещето щеше да му изиграе лоша шега? А може би белезите от миналото бяха прекалено дълбоки, за да бъде изкоренена от него антипатията и непукизма му? Никой не можеше да знае, само едно щеше да го покаже и това бе бъдещето. Ледените стени около него бяха прекалено непробиваеми, а може би просто той така се залъгваше.. Но беше факт, не обичаше да е сред другарите си, грешната дума, съжалявам, той нямаше такива. Обичаше самотата, обичаше да остава сам с мислите си, ако имаше такива, а и кой можеше да го вини за това? Никой, може би войната в миналото бе нанесла непоправима щета в съзнанието на Баек, а може би той просто така искаше да бъде, така му харесваше. Никой не можеше да ни каже това, дори самия той, най – вероятно.