Annora

- Аз ... искам да бъдем завинаги заедно ... - противните думи се доловиха от слуха й, но всичките й сетива крещяха как искаха да се откопчат от веригите, с които беше завързана, за да се нахвърли върху полудялото същество - вече поне не бе единственият луд, ако досега това му били притесненията.

Еваримът за кой ли път се опитваше да пресъздаде чудото на предците си - искаше друг вид създание, за да може да прекара до края на дните си - щастлив - в компанията на прекрасната си човешка съпруга.

Инжектира поредната доза съмнителна консистенция. Организмът на Анора пак трябваше да бори ... предпочиташе да бе си теглила ножа през гърлото още в ония години, в които бе видяла откачения си избраник, но как тогава да различни особените изблици ... как любовта така я заслепи да не види лудостта в проклетите му очи!? Беше съмнително, че искаше за съпруга обикновен човек - щеше да скапе рода им и да го бележи завинаги. Ала родът свършваше с Максуел Брекстън - точно последният по рода си - нямаше от кое родословие да бъде изхвърлен - вече беше съвсем сам, свободен да взема грешни решения, да се дави в собствената си лудост и да повлича към бездната всеки, до когото успяваше да се докопа.

- Ще бъдем ... ще видиш, обещавам.

Една самотна сълза се стече по лицето й.


- Исках да си уникална - чуждите думи се забиха в ума на жената.

Беше ги чувала и преди, но тогава звучаха така:

Ти си уникална.

Всичко се променяше с всеки следващ неуспешен експеримент.

- Остава ми само едно ...


Надрусана и въодушевена, Анора се вкопчи в гърдите на своя незнаен спасител. Щастлива - сякаш това би погубило Максуел, се остави в ръцете на незнайния вампир. Можеше да прави, каквото пожелае с нея, нямаше да възрази. Съзнанието й бе замъглено от различни опиати и омаята на красивия мъж. Поддаваше се, сякаш дори смъртта щеше да е напълно достатъчна.

Но щеше да живее. По волята на Максуел Брекстън и по още по-добрата воля на лорда щеше да живее.