Sathia Fell-Mortem | FC: Fahriye Evcen | Lorekeeper | Reserved

- The Lover -

Отвори очи едновременно с кратката въздишка напуснала устните й в ранните часове на нощта. Непознатият често посещаваше сънищата й, както винаги скрит зад познатата черна маска, скриваща самоличността му. Но не само сънищата й бяха белязани от мистериозното му съществуване. Веднъж в месеца, Сатия сваляше маската на прилежната наследница на еваримски род и надяваше истинска такава, след което се срещаше с непознатия в едно от многото заведения за удоволствия, които принадлежаха на рода й. За пред хорските очи фамилията Фел държеше юздите на значима част от казината във Валон, а в сенките бяха пуснали своите пипала на влияние и върху тръговията с плът. Дядо й, който все още бе глава на фамилията, твърдеше че всички работници под тяхна опека сами избираха попрището си, а домовете им за наслада предлагаха изключителна протекция и се грижеха за всеки един от тях като за свое семейство и никой не дръзваше да престъпи законите на Фел, веднъж попаднал в тяхна територия. Тези които дръзваха да наранят служителите, плащаха горчива цена за престъпленията си.  
Разбира се, знатна дама като Сатия не бе допускана до тези заведения, но младата магъосница бе развила изключителната способност да се измъква от зорките погледи на мъжете в рода й, както и техните подчинени. Нейните сенки, както обичаше да ги нарича с иронична усмивка разцъфнала по плътните й червени устни, защото те никога не бяха далеч, дори да си мислеха че успяват да я залъжат и скрият присъствието си в тайна от нея. Но Сатия знаеше и вместо да роптае за охраната наложена от дядо й, тъмнокосата бе решила да играе тази игра по свои собствени правила. Успяваше да избяга от полезрението им, достатъчно, за да отиде където реши и да прави каквото поиска, най-често точно под носа на фамилията, като съумяваше да се дегизира до неузнаваемост. Правеше го от години, но едва преди няколко месеца на новогодишния бал в Лунатион бе срещнала непознатия. Танцуваха цяла вечер, като почти не си говореха, уловени в примката на присъствието на другия. Той не пожела да свали маската, но в края на нощта й обеща, че ще я намери. Сатия не знаеше защо тогава обещанието му звучеше повече като заплаха, отколкото като нещо друго. Нито пък можа да скрие от сърцето си факта, че опасността, мрака и мистерията, която непознатият носеше със себе си я вълнуваха както нищо друго в живота й.  
Той бе спазил обещанието си. Не знаеше как, но я бе открил в приземния етаж на “Сейвиърс” иронично име, което носеше дома за удоволствия, държан от рода й. Тя носеше маска, непознатият също. Бавна усмивка се разля по червените й устни за кратко, преди да отвърне поглед от високата му фигура и да го отмести към стъклото, през което можеха да наблюдават как двойка любовници се отдаваха на най-ниските пориви на човешката страст. Те също носеха маски, както всички в клуба. Такова бе правилото - абсолютна дискретност. Затова и “Сейвиърс” бе толкова популярен сред жителите из цял Валон - знатни и незнатни, всеки бе поканен да скрие демоните си за нощта, без да се тревожи за последствията. Ексхибиционизмът бе само една част от забавленията които предлагаше дома, заедно с тъмните стаи в които можеше да се случи всичко отвъд въображението. Няколко пъти преди бе влизала в тези стаи, но макар да оставяха приятни спомени, никога не се срещаше с един и същ два пъти.  
“След теб, принцесо”  
Но щом непознаният бе затворил вратата зад тях, приветствайки я в тъмната стая, Сатия вече знаеше, че той ще бъде нейното изключение.  
***
- The Monster -

Тъмните й очи наблюдаваха дядо й с прикрит интерес, докато отпиваше от чая си на закуска. По-големият й брат стоеше на стола до нея, а до него бременната му съпруга. Семейна идилия, ако пропуснеше сенките под очите на дядо си, изпитото му лице и нервността играеща по стисната челюст на брат си. Напоследък беше все така. Дядо й продължаваше да играе с тежкия златен пръстен на безименния си пръст. Никога не го сваляше, но Сатия имаше силната интиуция, че няма особен избор. Продължаваше да мълчи и да ги наблюдава, опитвайки се да разгадае защо напоследък бяха толкова напрегнати, параноични почти. Знаеше, че нямаше да й кажат, ако попита, а ако й кажеха, щеше да е кратка лъжа - проблеми с бизнес партнъорите им. След напрегнатата закуска, двамата се качиха в офиса на дядо й и затвориха вратата. Очакваха някого. Може би именно човека, който бе причина за скапаното им настроение и идеална възможност за нея да разбере какво не й казваха. Свали токчетата си и намери идеалното място в сенките на коридора, до офиса на дядо й, откъдето можеше да чуе приглушеният им разговор.  
- Времето ти изтича, Доминик. Знаеш какво искам.  
Трети мъжки глас, говореше на дядо й.  
- По-умопомрачен си, отколкото казват, ако вярваш че можеш да дойдеш в дома ми и да отправяш заплахи.  
- На твое място бих мерил много внимателно следващите си думи, Алтаир, знаеш колко съм чувствителен, а първи умират най-младите...  
- Достатъчно. - твърдият тон на Доминик прекъсна нажежената обстановка между неизвестния гостенин и брат й. - Ако се съглася на исканията ти, откъде мога да вярвам, че ще свалиш проклятието над рода ми, а няма да ни избиеш всичките щом Сатия стане твоя съпруга.  
Притисна длан към устните си, за да не се издаде. Какво в името на боговете се случваше тук ?! Нима щяха да я омъжат за този човек ?  
- Измисли ми една хубава рима и имаш думата ми. Докато Сатия е моя съпруга, родът ти няма да измре с теб.  
Стисна зъби и тъй като кръвта й винаги е била твърде гореща, нямаше да остави съдбата си на произвола, без да има дори дума по въпроса. Обу токчетата си и влезна в офиса, привидно спокойна, ако пропуснеха изискващия обяснение поглед в очите й.  
- За мен ли си говорихте ?  
Продума с мек кадифен глас, преминавайки от лицето на дядо си, към това на брат си, точно преди да дръзне да погледне към непознатия, който вече мразеше. Но мига в който разпозна точно кой бе еваримът срещу нея, гневът й се превърна в ужас. И никога не бе искала толкова силно да избоде собствените си очи. Имаше чувството че боговете колективно са й обърнали гръб, защото мъжът срещу нея бе по-прокълнат и опасен от реликвите с които се славеше из целия еваримски свят. Регулус Асториъс Мортем. Психопата имаше наглостта да й се усмихне, ала усмивката му я плашеше. Ужасяваше я. Мразеше го.  
- Дядо ?  
- Ела, Сатия, седни. Трябва да поговорим.  
***  
- The Saviour -

- Няма да се омъжа за това чудовище !  
Изкрещя вечерта, дълго след като Мортем бе напуснал пределите на семейното имение.  
- Всеки друг, но не и той !  
Предполагаше се, че всеки загрижен за дъщерите си род, избягваше фамилията Мортем, като смъртта, но тя бе почукала точно на нейната врата. Какъв късмет !  
Съпругата на Алтаир се разплака на дивана, галейки подутия си корем. Брат й обикаляше нервно из стаята, сякаш не можеше да намери покой. Хубаво. Поне не се опитваше да й пробута този брак като изгоден за фамилията и подобен тип глупости. Дядо й обаче я притесняваше.  
- Чуй ме, Сатия, нямаме друг избор. Има неща, които не съм ти казвал.. - заиграваше се с проклетия пръстен отново - Над рода ни тегне кръвно проклятие. Овена ме прокълна дълго преди да се родиш. Затова баща ти умря. Не беше инцидент, а проклятието.  
Очите й се изцъклиха. Трябваше да седне.  
- Как-какво проклятие ?  
Доминик въздъхна дълбоко и за пръв път й се стори наистина стар, измъчен дори.  
- Преди много години си предизвиках гнева на Регулус, но късно го разбрах. Този пръстен е прокълнат. Не мога да го сваля, а дори да можех, проклятието вече е обвързано с кръвта ми.  
- Какво. Проклятие ?!  
Огненият й темперамент отново се прояви над мъглата от ступор.  
- Регулус ми обеща, че всеки мъжки наследник на рода ми ще умре преди мен. Когато умре и най-младия, аз ще последвам. Но първо ще гледам как синовете ми и техните синове и... - погледна с натежало от мъка лице, към подутия корем на Сибел. - и техните деца, умират.  
Сибел заплака по-силно. Можеше само да го гледа, докато осъзнаваше тежестта на думите му.  
- Аз... ще умра ли ?  
Доминик поклати глава.  
- Ти си жена. Няма да умреш, само синовете на Фел. Така каза.  
- Ако те мрази толкова, защо ще иска да се омъжи за мен. Аз също съм Фел.  
- Не знам какво се върти в главата му. Но ми предложи изход. Ако се омъжиш за него, той ще свали проклятието.  
- Значи ще ме пожертваш, за да спасиш кожата си ? Знаеш какво чудовище е Мортем...  
- Само ти можеш да ни спасиш. Мен и брат си.. И неродения си племенник.  
Казваше го така сякаш имаше избор. Невъзможен избор. Никакъв избор. Поне не и такъв с който може да живее, независимо от отговора си.  
- Ще се омъжа за него.  
И ще го убия.