The bigger they are, the harder they fall.

---
Малката длан на момчето стискаше солницата с позлата, която беше успяло да грабне от масата преди в салона да влязат двете непознати дами. Успя да се скрие веднага, за да не го забележат. Дългата покривка го прикриваше от погледите, които не искаше да срещне. Първоначално разговорът не му направи впечатление. Беше добре възпитан и не си вреше носа в чуждите работи. Така го съветваше единственият му родител, чиято дума бе закон. Жените говореха за някакви семейни проблеми, които определено не представляваха интерес за едно дете. Няколко минути по-късно вниманието му беше привлечено от споменаването на баща му и онова момче. в което веднага се припозна. И преди беше чувал да го наричат по този начин, но никога не отдаваше значение на това обръщение или презрителния тон, с който го поздравяваха. А и защо трябваше, когато можеше да си играе някъде далеч със скъпи предмети, за които на никого не му пукаше!?
- Каква наглост да смята, че някое чистокръвно семейство ще иска да се обвърже с малкия мелез– изплю единият женски глас, чиято злоба можеше да пробие тръпки у всекиго. – Истински срам е, че трябва да търпим това оскърбление!
- Но никой няма доказателства, че майката е човек, а без такива ще ни се наложи да търпим това момче...
Кай беше малък, но винаги успяваше да избегне всеки разговор, който включваше „интересната“ му съдба. Оставаше глух за слуховете, обвиненията и съмненията. В този момент, когато беше приклещен под масата и нямаше възможност да излезе, оставаше да чуе всяка отровна дума, която щеше да бележи живота му в бъдеще. А това не беше никак лесно за едно дете израснало без майка и с баща, който отказваше да говори за нея. Момчето можеше и да игнорира очевидното, но знаеше, че нещо не е наред. Парчета в пъзела на живота му не съвпадаха. Някои даже липсваха. Не можеше да бяга от истината вечно. Тя все някога щеше да го застине. Но беше съвсем рано да стига до тези заключения. Те щяха да се оформят по-късно.
Сега сърцето му трептеше като на уловено в кафез врабче. Дланите му се потяха и ако не беше оставил солницата на пода, щеше да я изпусне и така да издаде местонахождението си. Притвори клепачи и едвам си пое въздух. Искаше да се прибере вкъщи и да се завие през глава, а след това да забрави за чутото. Толкова много искаше да забрави.
Мелез ли беше наистина!?  
- Кажи ми истината! – настояваше младежът с непокорни къдрици, които нахално препречваха погледа му. Очите му проблясваха нетърпеливо, но мъжът срещу него не забелязваше това. Той беше твърде зает в работата си, за да види лицето на сина си. А трябваше да го стори, за да го разбере. Да види терзанията, които не го оставяха на мира. – Имам право да знам кой съм! Какъв съм!
- Ти си точно този, който трябва да бъдеш. Твоето място е тук и винаги ще бъде – бе краткият и спокоен отговор на бащата, дошъл няколко минути по-късно.
Оказа се достатъчен.
Бледите му пръсти се спуснаха по страницата на книгата, която дочиташе в един ъгъл. Червеникавата му коса се сливаше със стената на приглушената светлина на една лампа и едва ли някой щеше да забележи къде се намира, а и още повече, че липсва в края на нощта. Брат му достатъчно се излагаше в голямата зала, за да става пряк свидетел на поредния му изблик на грандомания. Еваримите го харесваха, защото беше всичко, което трябваше да бъде. Кай не бе такъв. Той беше твърде спокоен и аналитичен. Прекалено праволинеен и сериозен. Сякаш се беше примирил със съдбата си или просто не отдаваше значение на клюките, а нищо не дразнеше повече от безразличието. Мнозина се чувстваха некомфортно, когато се намираха близо до него и им се налагаше да привлекат вниманието му, а това се случваше доста често, защото той се оставаше първороден син и имаше задължения за изпълняване. Мащехата му и брат му бяха тези, които не позволяваха на никого да забрави за съмнителното му потекло и обидата, която трябваше да търпят – да бъдат равни с един нечистокръвен. Кай подозираше всичко и все пак запазваше завидно хладнокръвие под общия покрив, който деляха.
Вдигна глава, когато чу шум съвсем близо до себе си. Тъмните му очи се спряха на непознато лице на жена, която го изгледа втренчено. Младият еварим кимна по навик и отново сведе поглед към книгата в ръцете си, напълно игнорирайки я. Не обърна внимание, че стъпките по коридора се забавиха. Не се заслуша и в шушукането, което последва. Не забеляза красивата дама с червена коса, която му хвърли един странен поглед отдалеч. Не разбра, че и нечие друго внимание е привлякъл.
Едно дълго планувано отмъщение, което беше завършило по най-неочаквания начин.
Историята е обсъдена с Инсигния и администратор.