Onyx Aster | Unknown age | Vampire | FC: Ewan Mitchell  

Всичко се случи твърде отдавна, само в няколко минути, които се превръщаха в мъгла зад затворените му клепачи. Три фигури, пълзящи заедно с тъмнината, си прокрадваха път из непознато имение. Не си спомняше лицата им, днес просто безцветни петна, които вечно блуждаеха из съзнанието му, но бе сигурен, че една от тях, онази която пристъпваше най-предпазливо и боязливо, бе някогашното му аз. Понякога, когато се замислеше много сериозно и концентрирано върху русия мъж с факла в ръка, в съзнанието му изплуваха други образи - вино, театър, кикот, похот, преизпълнени сетива, плът трептяща с ритъма на музиката. Чуваше собствения си смях, гърлен, но и звънлив - звук, който отдавна бе забравил.
Но онзи спомен, в който трите фигури бавно се движеха по мрачния коридор, носеше дъха на смърт. Този аромат на кръв, мърша и дори солта на толкова много сълзи, бе по-ярък от всичко останало, може би, защото все още го усещаше. Беше в косите му, по разранената му кожа, облечена в готескно скъпи дрехи. Мигът се превръщаше в мъгла, а след това в бързи проблясъци - кръв, писъци, звукът от счупване на кости.
Оникс искаше да е като останалите двама мъже, чиято алена кръв пълзеше по мраморния под. Не знаеше кога точно се бяха превърнали в храна за вампирите - преди ден, може би месец, година, век? Времето между тези пропити с кръв стени протичаше едновременно бавно и бързо, сякаш лишено от всякакво темпо. До даден момент бе измервал всичко с разрезите по бялата си кожа и следите от остри зъби по млечната плът, но бе изгубил бройката в константното лимбо от болка и мерзост. Вече бе един от тях, поредната жертва в море от красиви млади хора с румени устни и ледени лица. Всички тези вампири бяха роби на господаря си, обладани от онази непосилна за разрушаване връзка между създателя и творението. Мразеха го и най-вече това, което им причиняваше, но и го обичаха по необясним начин. Нещо дълбоко в тъмните им същества трепереше пред лицето на създателя, караше ги да снишат очи и да се поклонят, готови да изпълнят всяко тъмно желание. Векове Оникс затваряше очи, преглъщаше болката и поемаше малката доза кръв, която заслужаваше. Превърнал се просто в играчка, започна да забравя същността си. Какво бе името му? Какъв бе преди да бъде затворен в този садистичен дом? Иронично, забрави всичко, което някога е бил. Съществото му изтръпна, притъпя и изгуби цвета си, подобно на останалите роби. Щом ноща се спуснеше бе готов да крие писъците си, докато господарят му изписваше поеми върху гърба му. Острието се впиваше в гръбнака нарочно, но това вече бе единственото чувство, което познаваше.
Трето действие се случи толкова бързо и неосезаемо, колкото първо. В дъното на съзнанието си помнеше, че в някоя от милионите вечери господарят му бе прекалил. Изгуби окото си, някои вампири изгубиха езиците си, а трети крайници. По време на цялата тази кървава оргия бе вкусил плътта на захвърления за закуска млад еварим, която бе подаван от ръка на ръка, така че всеки да отпие от нектара на живота. Нещо в Оникс се пробуди, усещайки магията да тече по хладните му вени. За първи път почувства нуждата да бъде далеч от господаря си, от болката, от смъртта, която дебнеше зад всеки ъгъл. Същата тази вечер избяга, но попадна в свят, който не познава. Не помнеше нищо за себе си, а и не бе стъпвал извън пределите на мрачното владение на господаря си с векове.