when the moon is round and full, gonna teach you tricks that'll blow your mongrel mind.

Пристъпваше изнервено от крак на крак, борейки се за всяка следваща глътка въздух, докато осъдителният ѝ поглед бе фокусиран в циферблата. С опакото на ръката си избърса избилата по челото и страните ѝ пот, след което изпсува тихичко под нос. Беше се забавила с няколко секунди по трасето и недоволството ѝ си пролича по стиснатата челюст.  

Напоследък положението бе следното: Джулиана имаше не отношение към нещата, а отмъщение към нещата. Животът ѝ постепенно се превръщаше в наниз от проблеми, чието решение невинаги съумяваше да намери, а това я влудяваше. Наскоро беше направила грешката да посети причисленият към полицията психолог, според когото всичко тръгваше от загубата на баща ѝ. Джулиън Дойл — дългогодишен служител на реда, загинал по време на изпълнение на служебния дълг. Грешното време, грешното място. Само че това бяха факти, извлечени от нечие кадрово дело. Самата Джулиана не пожела да коментира случилото се по време на терапевтичния си сеанс. Никъде не пишеше, че баща ѝ бе и слънцето, и луната за нея. Че всяко нещо, което кажеше, беше закон, а всяко нещо, което направеше — еталон. Някъде можеше и да пише, че майка ѝ също е служител на реда, но истината бе, че причината Джулиана да постъпи в полицията беше баща ѝ. Думата “кумир” бледнееше по смисъл — тя не просто му се възхищаваше, а го идеализираше и се стремеше да му подражава във всеки един аспект.

Психологът може би имаше право. Когато го загуби, това я съсипа. Мъката бе опустошителна. Трудно се примиряваш с това, че повече няма да зърнеш нечия усмивка, да чуеш нечий глас. Особено много я болеше, когато искаше да сподели нещо с него и миг по-късно си припомняше, че него вече го няма.  

Но най-много болеше от това колко бързо останалите забравиха баща ѝ.  
Не, не останалите. Майка ѝ.
Джована Дойл — гордата вълчица, която до ден днешен продължаваше да носи фамилията на покойната си сродна душа. Само че много скоро след като той си беше отишъл от този свят, тя бе намерила друг. И Джулиана я ненавиждаше. Това няма как да го обясниш на психолог, особено ако не е шифтър. Няма как той да разбере яростта, която я подтикна да напусне глутницата на родителите си, когато дойде времето за това... и да предпочете не кой да е, а конкуренцията.  
Яростта, която я караше да мисли за майка си като за мъртва.  

Психологът може би имаше право. Проблемите на Джулиана само се увеличаха от този момент нататък. С времето започнаха да наподобяват търкаляща се по склон снежна топка, която увеличаваше размерите си с всяка изминала секунда. Нямаше как да не настъпи някаква променя у нея, беше неизбежно. Стана по-предпазлива, недоверчива — но приписваше това на завишената параноя, която бе едно съвсем естествено професионално изкривяване в полицейските среди. Сега мирогледът ѝ беше далеч по-циничен, най-вече що се отнасяше до любовта — но приписваше това на собствения си горчив опит.
Трудно се примиряваш с истината, когато първичният ти инстинкт е да побегнеш. Да се опиташ да се скриеш от нея.

Джулиана разтърси крайниците си, намествайки позицията си и стартира отново хронометъра на часовника си.
Бягаше, докато краката я държат. Докато не усети паренето в мускулите си и онова чувство сякаш във вените ѝ течеше киселина.  
После бяга още малко.