deep six.

Всичко започваше в края на Втората епоха.
Евър - силно отдаден на честта и неутралитета във войната инкуб, пред чиито очи краят на Първата епоха се бе изнизал като миг, бе спрял същия онзи свой зелено-синкав поглед върху млада смъртна жена, която носеше името Юра и която не смееше да докосне с пръст, без да го обземе притеснението, че пагубната му природа може да коства живота и. Бе встъпил в брак с нея по онова подобие на любов, което един демон на плътта можеше да почувства като такава, ала се опитваше да стои настрана физически, да не я прави своя по онзи начин, по който неговият род най-силно обичаше. Липсата и той заместваше с безчет наивни любовници от различни раси, а в един от малкото пъти, в които чувстваше крехката Юра под тялото си, около тялото си, като част от тялото си, бе се случило най-чудесното и най-трагичното събитие - тя бе забременяла, а девет месеца по-късно на бял свят се появиха близнаците Девиан и Диаманте.
Разликата между тях бе броени минути, а сякаш векове ги деляха. Това, че Дев бе наследил демонския ген, а Данте бе останал обикновен човек, бе една от многото перипетии между двама им. Ала не бяха изконни. През годините бяха повлияни от родителите им - от Девиан, който въпреки хаотичната си нощна природа бе наследил нежността на майчиното сърце, а Диаманте - обикновен човек, таеше в тъмните кътчета на ума си същинската демонска горчилка, обгърнала раздирания от война Авликейн. А това, че Евър приоритизираше демонския си син и Юра като безправна единица в този почти фалшив, скрепен от тъмна любов съюз, върло го следваше в болната му идеология.
Когато вече бяха младежи, ала достатъчно зрели - подминали границата между момче и мъж, Наталиан бе взел младия инкуб за свой архон на сантименталността. Нежното му сърце бе впечатлило коварния любовен бог, ала не по начина, по който впечатляваше всички останали и ги караше да цъфтят. У него той бе видял нещо красиво, което да превърне в пепел, във втора версия на себе си, да му отнеме същата онази сантименталност, покровителството над която сам му бе дал. Ала колкото и тежко да бе да служи рамо до рамо със създателя на феите, бързо бе изградил за себе си име на състрадателен, нежен архон, емпатичен към онези, които имаха нужда от него. А той самият бе наложил своята божествена протекция над Диаманте, превръщайки го в свой консорт с една единствена идея - да опази тленните му тяло и душа от пламъците на жестокия свят около двама им.
Уви, точно като всяко нещо на този свят и неговият дълг към един от божествените седем трона приключи тогава, когато бе приключил и самият му живот. Войната бе далеч от края си, но вследствие на предателство, зад което до известна степен стоеше Диаманте и което бе довело до ред фалшиви обвинения, дразги и неприязън, събитията се бяха развили значително по-динамично и тъмно отколкото можеше да се предполага. А Дио се кълнеше в себе си, че никога не би предал брат си, най-близкото си създание, колкото и да горчеше върху устните му, че Дев се бе окичил с титлата архон, а не Дио, а това, че бе станал бог и на всички останали, че рано или късно ще пожелае други консорти, други любовници, ще се превърне в баща им, бе детайл.. Може би му завиждаше, може би изпитваше яд, задето всичко хубаво се случваше на Девиан, но каквото и да бе, раздираше го отвътре със страшните си нокти, караше го да стиска зъби до полуда, да го гледа с цялата обич, която заплашваше да го погълне, а зад гърба и винаги се криеше злата и сестра - омразата, които винаги бяха в безгласна война.
Чак след смъртта му Диаманте разбра, че самият бог на дружелюбността и заблудата бе почувствал калейдоскопа от емоции в крехкия консортски ум. Че именно той стоеше зад това с цел като самия Ариман да всее раздор, за да опорочи иначе крехкото бивше демонско сърце. Че вследствие на една заблуда, манипулация брат му скиташе из никому непознатите владения на Одеон, от които, за добро или за лошо, никой не успяваше да се върне. А фаталната кончина бе дело на ръцете на Диаманте - малката тайна, която щеше да отнесе при същия онзи елохим, при когото бе запратил своя най-висш бог, който за околните бе едва млад архон.
Вследствие на това Ариман бе направил Дио свой архон на предателството, а пред самия Векс и в негово име, както и в присъствието на Наталиан младият новоиздигнат нисш бог бе положил специална клетва към първенеца измежду боговете, че никога не би предал него или когото и да било от пантеона. Зловещият любовен бог му бе подарил обеца във формата на зар, в която бе вляна божествена магия от Ариман и Векс, гарантираща, че Диаманте никога не ще наруши обета си към бога на злото, което несъзнателно самият той бе извършил.
А много от по-старите познати на двамата близнаци твърдяха, че ако Наталиан искаше да изгради архон, обзет от корист и злост, би достигнал целта си по-лесно чрез по-младия от двамата. Но нямаше значение - създателят на феиската раса бе мъртъв от векове, а единственото, което оставаше след него, бе огорчение, гняв и солена глътка вина.

Идеята е обсъдена с администратор, Ариман и Векс.
Ликът е запазен за мен.