"You know me. I'm better at being a brother to ghosts."

От малък, Kаталин бе свикнал да получава всичко.

Всичко, което не иска.

Получи статут на наследник, към който не се стремеше, получи изгоден годеж, който не искаше, защото не обичаше тази жена и никога нямаше да я обикне. А от брат си, онзи, когото обичаше най-много, от своята собствена кръв… От него получи отрова вместо лек, омраза вместо обич. Получи и магия, която не искаше, именно онази, от която най-много се страхуваше.

А нещата, които искаше? Те все намираха начин да се изплъзнат през пръстите му като пясък от Сукремал, или пък като мираж за вода на умиращ от жажда скитник.

Искаше най-простото нещо - да бъде близък до брат си, но родителите им сякаш ги отдалечаваха нарочно, поставяйки неспирни препяствия  и подклаждайки горчивото братско съревнование, в което победител никога нямаше. Искаше двамата с Хадриан да са равни, защото не му пукаше за фейската кръв, която течеше във вените на по-малкия Андроник, но уви, това беше възможно само в сънищата му. Да го сгодят за жената, която брат му обичаше, беше последният пирон в ковчега на братската любов. И може би не трябваше да се изненадва, че брат му го бе намразил достатъчно, че да посегне на живота му, макар и неуспешно. И все пак…

Каталин искаше да стане алхимик, но брат му го надминаваше в това стократно, още от съвсем ранна възраст. И макар той да се опитваше да надмине Хадриан с постоянство, го бе сполетяла тежка болест, която го остави на легло с месеци, а последвалият опит за "лечение" съвсем го отклониха от този му път. Макар в последствие, с много усилия, да беше свикнал с мисълта, че ще стане "само" пазител на знания, съдбата имаше съвсем различна, трета пътека за него.

Видите ли, да е толкова близо до смъртта го бе променила безвъзвратно - път назад нямаше. Колкото и да се стараеше,какъвто и безупречен вид, Каталин винаги щеше да е с единия крак в гроба, и затова да общува с онези, които бяха там и с двата крака, че и с всичко останало, му идваше отръки. Дори повече, отколкото с живите.

Малко бе останало от някогашния идеален син, който винаги се стараеше да бъде мил и учтив, да угоди на всички и да бъде харесван на всяка цена. На мястото на чаровната усмивка и идеалните обноски се бе настанила горда осанка, страховит леден поглед и хладна, делова дистанцираност, и макар това в известна степен да го бе направило още по-добър наследник, също така го бе направило безкрайно самотен.