.do you lose yourself in wonder?

Безсмъртен, безкръвен, безбожен. Феликс Нерон. Асоциация, предизвикваща най-често тръпки от страх, от удоволствие, от спомени или настоящи надежди. Роден, а не превърнат. Чистокръвен до фанатизъм. Син на баща си. Създаден в следствие на поредната му забежка.

В началото на историята ми, градът не изглеждаше така както днес, беше просто землище. Повечето хора се познаваха взаимно и нищо особено не се случваше в ежедневието им.

Докато растях долавях усещането за позитивност на нравите – най-важния елемент за жителите на Авликейн. При бедствия или други нездравословни ситуации, в които хората изпадат в смут и страх, но тук смъртните незабавно извършваха сложни и много специални ритуали за пречистване на хората и града. Това, заедно с многобройните и разнообразни религиозни практики, гадания, строежи на храмове и почитане на множество божества, имаше добър психологически ефект.

Баща ми Нерон Клавдий Цезар бе нищо повече от измамник с власт. Едва достигнал юношеството си, заех позиция, в която дори за зрял, опитен човек е трудно да избегне вредни грешки, изкушения и съблазни. Застанах в сянка на тиранията му. Той стана известен със своя развратен начин на живот, убийства и преследвания. Наред с всичките си дъщери и синове, припозна и мен. Прие ме наред със законните си наследници, а след това ме и поквари, както всичко останало около него. Заради вампирската си същност, той обичаше да ме използва за планираните си издевателства над видни лица. За него единствената цел на живота беше необузданото задоволяване на суетата, чувствеността, всякакви капризи на произвола. И някои от нас бяха инструменти, а други оръжия в ръцете му.

По време на работата си за него, заобичах за пръв път. Не знам дали правилния термин е любов или лъжа. Може би бях излъган, може би до ден днешен поддържам тази лъжа. Защото няма друго обяснение за досадния бъг в черепа ми. Не я познавах, а тя не познаваше мен. Идваше често при баща ми, но не бе негова любовница. Имаше нещо тайнствено в образа й. И все пак нещо задимя. Ако огънят беше кротък щях да се правя, че не влиза в очите ми, че не задушава дробовете ми. Но димът бе гъст и черен. Всичко мина пред очите ми за отрицателно време. И разбрах, че никога няма да съм близо до нея, никога и тя няма да припари обратно при мен. И все пак. Не знам дали бе установен навик, който абстинентно я привиква, или бе нещо друго. И все пак трябваше да мълча, да изчезна, за да е по-правилно, по-достойно. Но ако пазех егото си, нямаше да я привествам нощем в сънищата си. Въпреки, че трябваше да спра, че трябваше да спре, трябваше да разбера че сме (в) грешка. Нищо не търсех, нито пък целях. Това не бях аз, нито е обичайно да почувквам на затворена под носа ми врати. Не е обичайно и като бездомен пес да лая след нея.

Тя изчезна, а след нея баща ми стигна до своя епогей в агресията си. Започна да екзекутира без мярка и повод – когото му хрумне, и за каквото му хрумне. Последва пожарът на властта му - с неговото преследване. Боговете бяха ядосани, а пред ядът им никой не можеше да остане жив. Докато времето му изгаряше, той стоеше на верандата  си и пееше. Не можеш да се бориш с Бог. Така баща ми рухна, принуди го да сложи край. Помня го трезво. Извика ме на балкона на покоите си. Подаде острието в ръцете ми и заповяда да не го разубеждавам. Коленичи, но не сведе глава.

Нерон. Печатът на моята съдба. Наследството, което бях длъжен да изпълня. Кръв, разврат и хаос.

Босите ми крака потъват в рохката пръст и това ме зазимява, изкарва ме от ярките спомени. С всяка стъпка по мократа почва мозъкът ми се докопва до Нирвана. Тишината на гората ме успокоява, мъглата на квартала ободрява сетивата ми.

Така Фаустус стана мой дом.