the death whisperer

Историята помнеше, но Смъртта помнеше повече от всичко друго. Само че Историята беше за всички, а Смъртта - за онези, които я изберат. Историята беше пълна с паметни събития, а Смъртта - с печал. Историята бе напоена със славна кръв, а Смъртта - с мътни сълзи и парещото чувство на самота. Некромант, син на пазител на знания, най-добре знаеше това. Най-близко чуваше шепотите на Смъртта и ставаше свидетел на горчивината, която тя носеше. Неговият тъмен, напрегнат поглед и развяващите се черни дрехи, които бяха в ярък контраст с бледия му тен, издаваха и същевременно прикриваха това, което под мистериозната си външност той носеше - тежък товар от любов и загуба. От полъх на история на самота.
Някога - още в зората на тежката Втора епоха, той беше сгоден за Регина Мортем - алхимичка, която в последните лунни лъчи на Първата епоха в стремежа си за власт и безсмъртие се бе опитала да създаде тъмно същество, което отразяваше собственото и съществуване точно като повърхността на старо сребърно огледало. Въпреки тежестта на магията, безсънните нощи и безкрайния риск, способен да коства дори живота и, в своя усукан експеримент бе достигнала до жадувания от десетки резултат - създаването на почти безсмъртно създание, което споделяше нейния външен вид и мрака на сърцето и. Бе я нарекла Лафит - една от първите лейди вампири, дали линията на изцяло нова раса.
Уреденият годеж на Регина и Валериъс не беше най-лошата сделка, която Авликейн бе виждал, вярваше той. Отношенията им бяха изградени на основата на споделено знание и страст към тайнственото; към онова, което не биваше да бъде разчувано. Разговорите им често навлизаха в забранените сфери на магията, прекрачвайки границите на това, което се смяташе за етично от останалите еварими.
Но великият Дилук имаше други планове за техния съюз.
Родителите на Регина, убедени традиционалисти в обществото на еваримите и обсебени от идеята за чистокръвен наследник, бяха си затворили очите за създаването на Лафит в името на това единствената им дъщеря да ги дари с наследник. Предходните и седем брака бяха пропаднали грандиозно, тъй като наследник така и не получаваха, но когато откриха нейни други прегрешения, мирогледът им се промени. За опазване на вече уронената семейна чест на семейство Мортем родителите и заговорничиха срещу нея, което в крайна сметка доведе до преждевременната и смърт. Валериъс беше съсипан от внезапната загуба на първата си годеница и макар да не изпитваше към нея любов в чистия и вид, бе погълнат от мъка и скръб. Обвиняваше се, че не успя да я защити, скърбеше за загубата на мечтите, които бяха споделяли и които може би един ден щяха да изпълнят.
Дори обмисляше да изпълни една от тях - да се превърне в първият еварим, успял да върне някого към живот. Ала това бе преди да узнае за тайните срещи на Регина с вече мъртъв бог и за това, че се бе впуснала в ръцете му и дори бе нарекла себе си консорт. Тогава тъгата от загубата се бе превърнала в просто тих гняв, подтикнал Валериъс в най-мрачния си час да намери утеха в присъствието на Лафит. Ала Лафит въпреки удивителната си прилика с Реджина никога не би могла да запълни истински празнината в сърцето на Валериус - празнина, породена не от незаменима любов, а от рязкото разбиване на хиляди мечти и превръщането им в сива пепел.
Това успокоение обаче траеше временно - достатъчно дълго, че Валериъс да помоли свой познат алхимик да направи шнола за коса за Лафит, която да я предпазва от коварните лъчи на Слънцето, ала достатъчно кратко, за да го отврати и да го принуди да я открадне в един достатъчно топъл ден, оставяйки лейдито да изгори пред очите му с цел да се отърве от нея, да приключи всичко, което тя вярваше, че имат.
Ала Смъртта помнеше повече от самата История.
Духът на Лафит го преследваше като черна сянка – постоянно напомняше за миналите му грешки и мъченията, които и бе причинил напълно съзнателно, търсейки утеха за това какъв бе той самият. Призрачното и присъствие във всеки негов ден, а понякога и във всеки час, оставаше във всеки негов буден момент, шепнеше му, напомняше му за изневярата му и болката, която беше причинил. В стремежа си да сложи край на това, което бе се случило още преди две епохи, Валериус се бе посветил на усъвършенстване на некромантичните си умения с надеждата да намери начин да се освободи както от духа на Лафит, така и от бремето на собствената си измъчена душа. Само тогава, когато се справеше със себе си, щеше да се освободи истински и от натрапчивия вампирски дух и може би да намери изкуплението, което толкова отчаяно търсеше.
А Историята щеше да го запомни. Дори това да означаваше той да запише името си в нея чрез Смъртта.
Не, нямаше да рискува живота си, за да върне някого към живота - бе си дал клетва, че след желанието си да даде втори шанс на смъртното тяло на Регина въпреки забраните на самата Смърт, нямаше да се насочи отново към тази си някогашна млада мисъл. Но щеше да бъде запомнен.