No such thing as finding yourself.

Погълната от гъстата покривка на гората, Лета се пробужда със сърце, което бие като диво птиче в клетка. Тъмните й коси разплитат ужас и страх, а кафеникавите очи отразяват паниката, която я обзема. Светлината на надеждата дрезгаво проблясва във вихъра от безпокойство, докато тя се опитва да преодолее шокиращото разбуждане. Но спомените й са заплетени като паяжина, истината за това как е озовала в гората, лежи скрита в сенките на нейното съзнание.

Въпреки това, Лета започва да издава треперещи викове, вика името на баба си и дядо си, с надежда да прекрати този кошмар. Гласът й се пречупва сред дърветата, а тишината на отговора влива в нея все по-голям страх. Надеждата и се превръща в тревога, когато никой не се появяват. Голямо кърваво петно лепне на корема ѝ. Няма представа къде е и как се е озова в гората.

Бегли спомени започват да изплуват. Откъслечни думи на баба ѝ и дядо ѝ. Преживяванията на родното ѝ село през последнтие няколко месеца. Приказките за чудовището, което се крие в тъмнината на гората. Страхът от шифтъра, превъплъщаващ се в едра мечка, пронизва дълбоко в душата й. В съзнанието ѝ изкачат различни образи създадени от въображението ѝ. Остри зъби. Огромни лапи.

Истината пронизва Лета като смразяващ вятър. Баба и дядо, които е обичала и вярвала, са я предали. Вярвайки, че тя е жертва, която боговете искат, са я жертвали в името на тъмният пазител на гората в мечи образ, с надеждата да се приближат до своите божества.

Доверието и непоколебимата любов, които тя е полагала в сърцето си, са били нарязани на парчета от кухата реалност. Представата за светлината и безопасността, която е била нейният опор, се превръща в пепел. Тя е дълбоко разтърсена и пленена в клетката на издаденото доверие, която изведнъж става мрачен затворник на сърцето й.