Потри китките си усещайки студеният метал полепнал по кожата ѝ. След всичките тези години, вечният ѝ затвор бе така близо да приключи завинаги. Не можеше да повярва, че до преди няколко години комфорта на съществуването ѝ бе всичко от което се нуждаеше, а сега имаше така силно желание да прекрати всичко. Желанията, живота под ръководството на друг.

Ярия бе отраснала пред очите ѝ. Двадесет години не изглеждаха много в очите на Даянира, но за човешко същество това бе голяма част от съществуването му. Момиченцето бе останало без родители, без дом, но с една странно изглеждаща лампа. Всичко, което имаше от семейството си. Джинът се бе погрижил за детето. С времето се бяха превърнали в първи приятелки, така както бе сторила за всяко едно поколение, ала макар и да бе практически безсмъртна, времето не бе направило добро на Дея. Монотонната работа за малките в семейството се бе оказала, по-сурова от всяка друга. Ярия нямаше другико, така както и самата Дея. Момиченцето бе израснало като копие на пазителката си, а това пораждаше в джина някакво странно чувство. Почти майчинско.

Последното желание на вече порасналото младо момиче щеше да е свободата ѝ. Така пътя им никога нямаше да приключи. Изпълняването на третото желание щеше да прекрати взаимоотношенията им, поне докато не се появеше някой нов, който да притежава лампата, което в семейството бе право на първородното, ала за жалост това за Ярия бе невъзможно. Вампирите трудно зачеваха свои рожби. Безкрайността се стелеше пред нея, така както пред Дея, ала джинът предпочиташе да прекара човешки живот до съществото, което намираше за свое дете, отколкото да живее вечно и никога повече да пресече пътя ѝ.

Димът се сгъсти прояснявайки образа на Деянира, чула думите на своята дъщеря. Погледа ѝ потърси елегантната фигура.
- Мамо... съжалявам... - нещо в джина трепна, а златните гривни стегнаха китките ѝ. Самотна сълза се търкулна надолу по лицето ѝ давайки си сметка, че пътищата им щяха да се разделят.