Are you a lucky little lady in the City of Light? Or just another lost angel in the City of Night?

От великата война насам залезите, по ирония, са великолепни. Отвъд сияйните коридори, ако можем да ги наречем така, отвъд изящните стени, ако изобщо можем да ги приемем за такива, малко под самата Емпирея, малко над целия земен свят небето сияеше в ярко оранжево, червено и лилаво като натъртено манго. Облаците пламтят в цветовете на залеза и почти, опасяваше се, онези като нея, избрали да се реят из небесната шир, може ей сега да се запалят под тези цветове.
За миг просто се остави на въздушните теченията и медните цветове на очите ѝ се насочиха към земната шир, която изглеждаше толкова опустошена и толкова разрушена от зверствата на онези, желаещи сила и власт.  Но дори така, дори и толкова разрушена, все още можеше да се види, че не всичко бе унищожено в очите на онези, очакващи новия ден, който да е по-добър от предишния, все още пазещи надеждата за нещо по-хубаво в бъдеще. И щяха да го получат, ако повеляваше така Дилук. С настъпването на нощта, ако погледнат към небесата ще да видят милиони звезди и да открият невероятните неща, които Елохимите са създали под формата на фигури и съзвездия, цветове и пламтящи, трептящи милиони цветя.
Да, светът бе тъй прекрасен и невероятен, а този ден. Той беше един истински хубав ден. Всички дни бяха такива. От самото създаване на света, до ден днешен. Бяха хубави, защото Дилук се грижеше за това, за съдбите на простосмърните, за тези на неговите създания, дори и за тази на света.
Спусна се към нивята, където поредният демон правеше мерзостите си, гонещо две милички дечица и с престорена театралност кацна обградена от светлина, разделяйки пътя му към човеците. А той, вече просто демон, защото тая идея с йерархията навлезе вече и трите чифта крила на гърба ѝ подсказваха, че е лошо да се закачаш с нещо като нея /което, ако не бе истински пацифист и бе отказала да вдигне оръжие още от самото си създаване щеше да е наистина причина да се омитат/, тръгна да бяга на другата страна, очакващ да му запрати слънчева сфера, която да го изпепели или нещо друго, подобно. И тя, като всеки друг път, само повдигна рамене и се усмихна на човеците и пак отлетя, защото закъсняваше за … за нещо нейно си.
И така прекарваше дните си. Плашеше демони, без да ги наранява. Помагаше на простосмъртни да странят от пошлите мерзости на демоните, без реално да ги спасява. Защото не искаше да се намесва в съдбите им и естествения ход на нещата. Където отидеше, гледаше да има минимално въздействие върху самите действия на простосмъртните и огромно върху вътрешния им свят. А когато не слизаше на земната шир обичаше да се шегува, че просто мете пода пред стаята на Дилук, която и да е тя, чакаща за нова задача. Но дали бе истина или не, никой не знае, защото Уриел бе един тайнствен серафим, който върви по още по тайнствени, че дори заобиколни пътища. И често, когато някой се заговори с нея има чувството, че навлиза в неразгадаема игра, чийто правила само тя, и по нейните думи, Дилук знаеха и биха могли да сравнят. А да си около нея и да я разбереш мотивите ѝ за безкрайната вярност и вечна любов към Създателя е като да играеш някаква крайно мътна и сложна разновидност на война, в която си на място по-тъмно и от самата Бездна, ако слуховете са верни, с никакви карти, с огромни залози и с играч срещу си, който не ти обяснява правилата и през цялото време единствено и само се усмихва. А тя се усмихваше, винаги го правеше. И защо не? Светът бе едно прекрасно и невероятно място, всеки ден беше хубав и изпълнен с едно особено еднообразие, което за нормалните хора сигурно щеше да е равно на скука, но кой ли ги пита, а залезите пак си бяха великолепни, макар и не толкова цветни и тук-там пак някой я демон, я архедемон да се появи, който, стига да не са погълнати от собствените си емоции, да прави мизерии наляво-надясно. Но дори тогава всичко пак щеше да е приказно накрая, защото такъв свят е създал Дилук, с братята и сестра си, и такъв си го харесва, а с него и тя го обожава.

Допълнително:
Уриел е крайно мистериозен и тайнствен серафим, за който се знае, че е добряк по душа. И на мравката път прави, спасява таралежите да не ги сгазят колите, когато им почне миграционния период, крие водните костенурки, когато се излюпят от грабливите пилета, още познати като гларуси. Вечно весела, почти никога ядосана, тя е самото олицетворение на добротата, от която този свят има нужда. С особено чувство за хумор, защото никога не знаеш дали наистина се шегува или говори съвсем сериозно.
Толкова е добричка, че понякога започна да изпитва неудобство, когато трябва да направи нещо, което не е 100% добро, спрямо принципите, наложени ѝ от Създателя. Това се е превърнало в идея, че убийствата са лоши и затова никога не е посичала никого, с което се е превърнала в истински пацифист, който предпочита да го бият, но не и да нарани някого. Друг прецедент при нея е трудността ѝ да разграничи сивият морал при нейната раса. Автоматично смята, че щом те са ангелски създания, това значи, че са изконно добри, а щом архедемоните са демонски създания, то те са лошите. И дори използва тези доводи, за да извини понякога жестоките действия на събратята и посестримите си, когато и да се проявят те.
Крайно защитнически е настроена към крилата си до степен, в която не е позволила на никого до този момент да го докосне, както и никой да не се приближи чак толкова до нея. До голяма степен е виновна безпрецедентната ѝ вяра към Дилук, в когото тя твърди е лоялна до мозъка на костите си и до последното перо на крилата си. И точно тази вяра не ѝ позволява да види, че не всичко е непременно лошо и непременно добро.