Corvus corax

- Страх ме е. - трептящата светлина на крушката белестеше във влажният поглед на момичето. Взорът ѝ се впи в малкото, блестящо хапченце в шепата ѝ. Какво щеше да ѝ причини този път?
Жената в бяла риза съсредотучено притисна иглата към сгъвката на лакътя ѝ. Роуз напрегна мускулите си, но внимаваше да не мърда прекалено много. Бе свикнала с апаратурата около себе си. Всички жички преплитащи се с прозрачни маркучета. Ритмичното писукане на монитора. Нищо от това не я притесняваше така както дребният медикамент в шепата ѝ. Нервна пот започна да избива в шепата ѝ. Страниците на хапчето почнаха да се овлажняват и бледото розово обагрящо го, започна да добива по-ярък цвят на циклама.
- Страх ме е. - повтори, този път малко по-силно и вдигна разтревожен поглед към жената. Възрастната О'Хара спря за момент. Въздъхна, накланяйки глава надолу отделяйки си време да измисли какво точно трябваше да отговори на това.
- Рейвън... - започна внимателно. Роуз сама бе настоявала дълго като малка да я наричат така. Нямаше нищо против рожденното си име, но много по-специално намираше името Рейвън. Отразяваше доста по-добре същността ѝ - Нормално е. Неизвестно е. За пръв път го тестваме. - Ребека О'Хара намести очилата на носа си, а след това внимателно приседна до леглото на дъщеря си. Макар да не бе създадена от нейната собтвена кръв и тази на съпругът ѝ, бяха приели малкото момиче за свое собствено.
- Знаеш колко важно е това, Рей. За мен. За баща ти. Дори и за теб. Нима няма да се радваш ако резултатите са положителни? - Рейвън върна поглед на хапчето с нарастнало притеснение. Не искаше да ги подвежеда, но нямаше как да не се почувства някак пренебрегната. Тя не печелеше нещо определено ако трябваше да бъде съвсем честна. Симптомите, които сега изпитваше бяха изкуствено посъдени в нея и след предвиденото време от вече тридесет и седем часа щяха да отшумът, а тя щеше да си е съвсем здрава. Дали лекарството щеше да ѝ помогне за тези незначителни часове слабо я вълнуваше.
За миг собствените ѝ мисли я смутиха. Не веднъж родителите ѝ я бяха скастряли за подобни егоистични възгледи. Все пак тя бе част от нещо много по-голямо. Нейните саможертви и кураж може би щяха да помогнат на хора, които изпитваха симптомите цял живот. Нима нейният страх щеше да отнеме възможност на стотици да имат спокоен, нормален живот? Да попречи на работата на майка ѝ и баща ѝ, за която бяха дали всичките си години живот и продължаваха да го правят?
Майната им! Защо трябва да си им опитно зайче!
Рей стисна здраво очи.
- Извинявай, мамо. - прошепна отпускайки глава на рамото ѝ.
- Миличка, не бихме ти дали нещо, в което не сме сигурни. Освен това, мисля че се подценяваш. Ти си силна. Безстрашна. Остават само около тридесет часа още...
- Тридесет и седем. - всеки час беше от значение. Всеки час бе допълнително напрежение.
- Тридесет и седем. - поправи се Ребека, а след това прокара ръка по косата на дъщеря си. Устните ѝ докоснаха покровителствено дъщеря ѝ - На теб разчитат хора, миличка. Не сме те учили да се отказваш дори и когато страхът е на хоризонта. Няма от какво да се притесняваш. Ние сме около теб и ако нещо се обърка - ще се погрижим за теб.
Да се погрижат за теб съвсем не значи, че ще си в безопасност!
Гласът се разнесе в съзнанието ѝ и тя отново положи усилие да се абстрахира. Може би, защото част от нея знаеше че има нещо вярно. Помнеше последно, когато нещата се объркаха. Халюцинациите, които заливаха изплашеното ѝ съзнание. Гласовете. Едва дочака края на часовете си тогава. Лазещите гадинки по стените на стаята ѝ изчезнаха. Аромата на мърша идващ от собствената ѝ кожа се изпари. Болезнено ярките цветове върнаха естествените си багри. Гласовете затихнаха. Всичките без един. Когато сподели това на родителите си тресяща се от притеснение те наистина направиха всичко по силите си. И когато решиха, че вложените сили са достатъчни я затвориха в стая с меки стени. Ключът изщрака, а те не чуваха гласа ѝ. Тогава единственото, което бе успяло да я измъкне от онази ситуация бе именно непознатия шепот в мислите ѝ. Изрече лъжата съвсем спокойно. Да, тя вече не го чуваше. Да, всичко бе наред. Бе взела със себе си шепата цветни хапчета, които последно бе отказала да пие тогава и я зарови в изоставеният парк няколко преки по-надолу от домът им. Но те го бяха направили, защото я обичаха. Обясниха ѝ го след това. Искаха да е добре. Да е в безопасност и да са сигурни, че не би могла да се нарани ако случайно симптомите не бяха отшумяли напълно.
Те са прагматици! Обичта им не е достатъчна да разчиташ, че решенията им наистина защитават интересите ти!
Роуз се усмихна едва-едва към майка си. А след това преглтъна хапчето с чашата предложена вода.
Глупачка!