Mystra / evarrim/ second age/ fc: semi-flexible

EVVARIM -ALCHYMIST-SECOND AGE - sunmi (semi-flexible)

"Беше толкова отдавна. Светът беше различен."
Сборище от лунатици. Това бяха нейните най-ранни спомени. Еварими, загубили връзката с действителността и приели роля, която не им принадлежеше. Жертвопринушения, жажда за власт и сила. Но нима родителите ѝ не бяха виновни за всичко това? Започна се от проклятие, което лека полека извличаше всяко здраво мислене от ума на баща ѝ. Налудничавостта му, че е специален и знае най-добре какво искаха боговете бе заразна; умееше да си служи със словото и да убеждава във всички свои възгледи. Първоначално бяха шепа отчаяни от живота еварими. След това последваха и още. Обещаваше им неща, които не може да им даде -повече сила, власт.. в замяна само на едно, единствено нещо, а именно -пълна отдаденост на всяка негова кауза, без значение каква беше тя.
Мистра едва бе навършила четири години, когато присъства на първото значимо за това "сборище" събиране. Баща ѝ, Йарен, бе застанал пред мнозина отчаяни от живота еварими. Убеждаваше ги, че за да получат благословия от бог, трябва да жертват много. Вероятно повече, от колкото би им се искало. Ала даровете, които щяха да получат в замяна! С всяка дума очите на глупците блестяха все по-ярко и развълнувано.

На седем Мистра бе прозряла напълно през всички манипулации на баща си. Отказваше да присъства на подобни събирания, което често водеше до наказание след наказание. И може би всичко щеше да остане в рамките на малки и незначими разправии, докато един ден Йарен не се събуди с прозрението, че необходимата жертва този път нямаше да бъде произволно заловено човешко създание, а някой от сборището. Утринните лъчи бяха осеяни с викове и крясъци на младо момче, което се опитваше да избяга от хватката на двама далеч по-силни еварими. Повлякоха момчето към наскоро построения импровизиран затвор в една от пещерите наблизо.
"Правилният момент." Беше казал на всички Йарен. "Ще очакваме знак от божеството, че е готово да приеме нашия дар и всички ние, братя и сестри, ще получим неговата благословия. Всичко, за което някога сме се молили!" Думи, посрещнати с радост и вълнение, дори и от семейството на клетото момче, което бе избрано за тази "чест". Същата вечер баща ѝ бе прошепнал истината за това негово решение. "Ти си моя дъщеря и те обичам. Но посмееш ли да развалиш всичко, ти ще си следващата."

Беше урок. Жесток урок, който изпълни сърцето на Мистра с вина.
Не знаеше какво я бе провокирало да се промъкне в дебрите на пещерата още на следващата вечер. Носеше със себе си малко храна и вода. Всяка крачка из тъмното и мрачно помещение я караше да се чувства все по-уплашена, ала не си позволи да го покаже. Продължи да стъпва предпазливо, докато достигна и последната горяща факла. Там, в дъното бяха заковани големи решетки, зад които едва едва светлината достигаше до слабото тяло на момчето.
"Кой е там?" Гласът на затворникът потрепери, ала Мистра не намери смелост да каже нещо. Остави храната до решетките и се затича наобратно. "Почакай! Не тръгвай, моля те! Почакай!" Крещеше след нея то, но Мистра не можеше да остане.
Не идваше всяка вечер, но се измъкваше понякога. Тогава, когато вината ѝ тежеше прекалено много. Първоначално момчето продължаваше да опитва да я накара да заговори, да каже своето име. Отчаянието в гласа му растеше с всяка една среща. Дните се превърнаха в седмици, седмиците-в месеци, а месеците -в години. Всяка нейна следваща среща с него постепенно бе наситена с все повече тишина.

Не знаеше в кой миг "момчето" щеше да загуби своя живот, ала Мистра се надяваше, че баща ѝ ще размисли. Година след година всички очакваха знак. В малкото село се беше настанила странна меланхолия. Може би мнозина от тях дори бяха забравили за неговото тъжно съществуване. Но не и Мистра. Всеки ден тя задобряваше в алхимията и търсеше нови и различни начини да осъществи своя план. Щеше да го измъкне. Дължеше му поне това.
Бе настъпил денят, в който еваримката бе готова да изпълния своя малък план. Готвеше се да събере всичко необходимо и да се насочи към пещерата, когато баща ѝ влетя в помещението.
"Днес е денят, Мистра!" Започна той с вълнение. "Днес е денят на жертвопринушението!" Ентусиазмът му обаче изчезна толкова бързо, колкото и се бе появил, когато Йарен забеляза неуспоримите следи за подготовка за бягство. Разгневен, той промълви рими, които бързо сякаш се увиха в нейната съдба. Светът на Мистра постепенно изчезна и се превърна в пълен мрак.

Дължеше своето събуждане от заклинанието на чиста случайност. В римите на баща ѝ бе вкована и уловката. Вечният ѝ сън щеше да трае до тогава, до когато времето течеше по един и същи начин. Постоянство. Равномерно летящи секунди, чиято промяна изглеждаше като невъзможен за онова време изход. Изчезването на Божеството на времето, обаче бе окрехнало малка вратичка, от която Мистра се възползва. Бореше се с все сили да отвори очи и когато го стори, знаеше, че бе победила.

Отне ѝ седмици да се адаптира към този нов и различен свят. Понякога чувстваше себе си загубена в потока от информация, ала тогава се досещаше за най-важното: трябваше да открие какво се бе случило с нейното семейство и с момчето, което щеше да бъде жертвано тогава. След още няколко дни пъзелът започваше лека полека да се нарежда. Името на онова злощастно хлапе бе изплувало на повърхността, както и факта, че бе оживял и заел позицията на архон. Тревожеше се, че не се е измъкнала напълно от хватката на проклятието от Йарен. Тревожеше се, че със завръщането на божеството на Времето, тя щеше да е неспособна да избяга от нейната съдба. За щастие обаче това не се случи. Беше денят на Божествения съвет, когато чу слуховете. Че Божеството се е завърнало, а тя , противно на очакваното, продължаваше да е будна. Вълнението ѝ от тези добри новини я бе накарало да поиска най-сетне да се срещне с Него. Уви, Дилук като чели държеше да ги държи разделени.

Дебрите на Евилон. Някъде там бе затворен архонът на страха, а Мистра кипеше от нетърпение да говори с него. Може би бе пристъпила границите на позволеното и дори разумното; нима се надяваше той да я помни? Нима можеше да разчита, че след толкова много векове, той ще е същото слабо хлапе? И макар да не знаеше нито причините за неговото затваряне, нито дали ще открие в него и песъчинка от своите спомени, Мистра стори онова, което намираше за правилно. Отправяше молитва след молитва да се срещнат в нейните сънища.
Първите няколко вечери бе посрещната с тишина.
На третата вечер обаче стояха лице в лице. В украсен от сънищата свят, ала не би могла да сбърка усещането. Есенцията му наистина беше там, в нейния сън.
>>>

-Ликът на героя може да бъде сменен, но задължително искам желаещият да ми пише предварително, за да обсъдим различните опции и да видим дали пасват на представата ми за този герой.
-Мистра е била под заклинание от втората епоха до скорощното завръщане на Векс. Т.е., когато развивате героя, трябва да имате това предвид.
-Взаимоотношенията между Мистра и Дае ще се задълбочат. Т.е. шипването с друг герой е невъзможно.
-В периодът от нейното събуждане до изтичането на наказанието на Дае, двамата често споделят сънища. В началото е по-скоро откликване на молитвите на Мистра, но постепенно Дае се наслаждава на нейната компания.
-Желанието на Мистра да открие Дае първоначално е продиктувано от вина, но споделянето на по-горните сънища ще създаде помежду им особено привличане, което в началото и двамата ще отричат.
-Мистра е талантлив алхимик, но е логично след дълго време в застой нейната магия да е по-чувствителна.