words have power.

Всички отдавна си бяха тръгнали, когато Мора влезе в кабинета на баща си. Във въздуха още се носеше аромата на парфюма му примесен с аромат на цигари. Опита се да потисне неприятните спомени, които я връхлетяха. През годините бе измисляла какви ли не оправдания, за да избегне престъпването на прага на кабинета му. Сега беше тук, а отсреща го нямаше осъдителния поглед, който да измери всяко нейно движение. Краката й сякаш сами я отведоха до мекият кожен стол пред бюрото му. За първи път сядаше от тази страна. Обикновено седеше от другата. В някои случаи дори не й позволяваше да седне, сякаш самият факт, че беше родена жена е огромна обида за него.

Думите имат сила.

Гласът му прозвуча в главата й. Къде беше тогава силата на баща й, когато собственото му заклинание бе причина за края на живота му?  Тя протегна ръка и улови писалката, която бе оставена до огромната купчина документи. Ръката й нежно се плъзна по инициалите, които бяха изгравирани отстрани “Б.Н.”. Винаги му се бе възхищавала въпреки дистанцираната му природа и непредвидимия му нрав. Дори не можеше да обясни защо. Той бе причината тя да избере да стане стихоплетец, както и за всяко важно решение в живота й. Правеше толкова много, за да получи одобрението му, но знаеше, че никога нищо нямаше да бъде достатъчно. Тя нямаше да бъде достатъчна. Беше странно как единствено с него бе толкова различна. Ненавиждаше желанието си да му угоди. Той умееше да разбира истинската  същност на хората, да вижда най-ценното за човек, да го  използва, за да го прекърши. Имаше нещо опияняващо в идеята  да упражняваш такава сила над останалите. Писалката се изплъзна между пръстите й и падна на земята.
Имаше само него,  а сега изглежда, че нямаше нищо. В този момент тя очакваше сълзи да натежат в очите й, но такива така и не се появиха. Толкова странно ли бе, че част от нея чувстваше облекчение. Чувстваше се… почти свободна. Почти, но не съвсем.
Погледът й се спусна по ръката й и се спря върху пръстена, който красеше безименния й пръст. Наложи се да си напомни, че това не е затвор, а възможност. Обещание, което беше дала на себе си и на баща си. Защото част от нея копнееше за онова, което имаше баща й. И тя знаеше, че проницателния му поглед никога не бе успял да види тази частица от душата й. Защото той я подценяваше по същия начин, по който подценяваше съпругите си, използвайки ги единствено, за да му родят наследник. Предаваше знанията си единствено, защото знаеше, че няма избор, че има само нея. Имаше малко моменти през живота й, в който бе получила частица от одобрението му, но той бързаше да ги унищожи и да й напомни, че тя бе заменима. Почти, но не съвсем.
Сега той беше мъртъв и след него беше останала само тя. Само тя след трите съпруги, безбройните опити да има син и болните му амбиции.
Неусетно на лицето й се разля красива усмивка.