You act like I want to be cured. Personally, I like the disease.

Като деца, баща им често бе повтарял, че нямаше нищо по-важно от семейството. Всичко останало бе преходно, но то бе завинаги. В лицето на света, който бе враг на всички Калязин, те имаха само себе си и другия, а външните хора бяха заплаха, която висеше над главите им в смирено очакване на възможността да отвори пропаст помежду им и да ги бутне в нея. Като се абстрахираше от призрака на болката, който все пак бе успял да го проследи и до настоящето, за да се установи за пореден път в главата му и да изтрие всичко друго оттам, в центъра на малкото спомени, които бяха останали на Алистър от детството му, почиваха именно тези думи, в различни композиции и разновидности, ала винаги с едно и също съобщение. Старият Калязин се бе стремял да научи братята на любов помежду им, отказвайки да приеме, че тя или бе там, или просто я нямаше, и изказванията в действителност бяха създали някаква връзка между двамата, но тази връвчица не се дължеше на чувството и бе куха отвътре, облепена само с чуждите надежди и желания спрямо отношенията им. Все пак, еваримите обичаха усещането за фалшиви ценности – то бе утеха и пристан, който ползваха, за да не се изгубят съвсем в морето на греха; бе нещо, към което знаеха, че могат да се върнат, когато стигнеха твърде далеч, и затова правеха какво ли не, за да го запазят и за да изложат безупречност на витрината на съществуването си, която започваше от рода и свършваше в изфабрикуваните им същности. Общественото мнение, разбира се, бе важно, но не толкова, колкото самозаблудата, произтичаща от него, която им позволяваше да затварят очи и да спят спокойно вечер с вярването, че може би не бяха чак толкова лоши, щом все още имаха семействата си. Междувременно, лекомислено забиваха ножове в гърбовете на роднините си, предаваха се един друг от безхарактерност и алчност зад кулисите, но за пред хората трябваше да бъдат единни и перфектни. Защото е лесно да повярваш в това, в което вярват другите, и да се нахраниш с техните представи, когато твоите са прекалено черни и биха разяли червата ти отвътре.
Това бяха Калязин и сега – една стабилна илюзия в чуждите очи, пелерината на която имаше за цел да прикрие руините отдолу. Тъкането на нишките й оставаше в наследство на всяко следващо поколение, но вместо да я уплътняват, братята безхаберно късаха и без това захабените стари конци, освобождавайки късовете лъжа с ясното съзнание, че евентуално щяха да се окажат смазани под товара им. А баща им вероятно се обръщаше в гроба.
Алистър виждаше смисъл във фалша, но не и в симулацията, която вървеше ръка за ръка с него – Калязин добре знаеха какво представляваха и никой от тях не се връзваше на измамите на другия. Не можеше да си застави да се преструва и измежду стените на дома си, затова го напусна. Избяга далеч, където лъжите не можеха да го стигнат.
Във всяка история трябва да има злодей. Иначе читателят ще загуби интерес и ще се прехвърли на следващата. Хората търсят упоението, което чуждото страдание има тенденцията да предоставя. Не можеш да се отърсиш от своето, без да погълнеш друга тежест, която да възвърне баланса и олекоти естеството му след сравнението. Не се изправят пред реалността с широко отворени, съзнателни очи, готови да поемат ударите й. Бягат в другата посока като страхливци, а въображението е заслон по пътя, предотвратяващ фаталната и последна загуба на разума. Следователно, злодеят не е нужен само за да стимулира героя да достигне своята кулминация, избягвайки от застоя, и да доведе историята докрай. Нужен е, защото по един такъв живее във всеки, а читателят се разпознава между редовете. Греховете на хартия са необходими, за да се избегне накланянето на везната в грешната посока и прожекцията им в действителността. 
Такъв е естественият ред на нещата. Нали светът е разделен на две? И рано или късно, всеки залита в противоположната крайност. Такъв е човекът – инак би изгаснал сред еднообразието. Добро и лошо, черно и бяло – сивотата по средата е измислица, ничия земя, но между двата полюса все пак има пропаст. Тези, които изпълзяват от нея към светлината, никога вече не са същите. Това е цената на лъжата. Катраненият разрез е пълен с истината, с относителни усещания за правилно и грешно, с милиони изкривени виждания и различия – всяко с определено значение само по себе си. Възприемането им осакатява човека, преобразява го до неузнаваемост,  разбива психиката му, и затова хората странят от ръба. Облягат се назад в утешителната прегръдка на историите.
Алистър не бе героят в тази. Бе решил, че може да живее с избора си, и все пак често се питаше каква бе природата на злодеите всъщност. Дали не бяха просто едни други герои, които влизаха в опозиция с вярванията на разказвача и биваха заклеймявани като такива за наказание? Хиперболизирани инструменти в изпълняването на определена цел. Не, по-малкият Калязин не искаше да бъде това – пионка в нечия друга игра, поредната пешка, която Александър да придвижваше по дъската към крайната точка на целите си. Не искаше да се примири, че забвение го чакаше в края и на неговата история, че всичкото това страдание щеше да бъде за нищо. Нямаше да позволи обезсмислянето му. Злодеят също прави жертви, но никой не си води записки. Те не са важни в лицето на греховете му. Накрая в паметта остават само финалните действия – злото, спечелило му тази категория, защото е по-лесно инстинктивно да обвиниш, отколкото да вникнеш въпреки конформизма и да разбереш. Пътят до там няма значение, щом не бива извървян от избрания. Такъв е естественият ред на нещата.
Калязин определяха единия брат като “герой” – стожерът на фамилния дълг, поддържащ блясъка на рода, докато другият заклеймяваха като злодей, решен да го изтърка. Алистър отдавна се бе примирил с версията им. Неговата не бе такава.