We are but dust and shadow.

Погледът му се спря върху жената седнала до прозореца. Пристъпи към нея бавно и с неувереност, която не беше типична за него. Лунната светлина караше побелялата й коса да изглежда сребърна. Тя се обърна към него, а светлосините й очи го пронизаха. Въпреки че годините бяха оставили следа върху чертите й, тя продължаваше да бъде все толкова красива. Бръчките около очите й бяха знак за щастлив живот, изпълнен със смях и усмивки. Сам се беше погрижил да има такъв. На лицето й се разля красива усмивка, а очите й се изпълниха със сълзи.
- Знаех, че ще дойдеш.
Гласът й сякаш беше само отражение на звънливия глас, който помнеше. Той се приближи и седна на отсрещния стол. Очите му потърсиха и намериха младата жена, която някога познаваше. Не просто познаваше. Отношенията им далеч надхвърляха обикновеното познанство. Дългите години живот го бяха научили да не слага етикети на отношенията си с другите. Нещата бяха такива, каквито са. Нищо повече.
- Разкажи ми всичко, разкажи ми за живота си. – На устните му се разля усмивка, отражение на нейната.
И тя го направи. Разказа му за хубавите и лошите моменти, но наблегна на хубавите. Двамата се смяха, а той приготви от любимия й чай. Ако тази вечер някой го беше попитал дали е обичал жената срещу него, той щеше просто да се усмихне. Може би. Не беше сигурен.
Когато първите слънчеви лъчи се появиха, тя беше изморена, а усмивката й отдавна беше изчезнала. Никога не беше използвал способностите си върху нея. Поне не умишлено. Човешката й природа не можеше да се пребори с това. Истината остана някъде между тях неизказана. Тя беше обикновен човек, имал късмета да изживее дълъг и пълноценен живот, който скоро щеше да я напусне. Той беше живял хиляди години, но те не бяха оставили дори белег върху чертите му. Двамата се запознаха преди много години. Даде й фалшиво име, но тя бързо прозря истината, която криеше от нея.
Той понечи да се изправи и тръгне. Беше изгубил представа за времето. Не биваше да остава толкова дълго.
- Имам една молба.
Тя го спря и улови ръката му, а погледите им отново се срещнаха. Този път лицата и на двамата останаха сериозни, студени.
- Ще ми кажеш ли истинското си име?
Думите й бяха почти шепот. Молба, която тя отдавна беше отправила към нето. Тя го бе помолила за името му още преди да си тръгне. Той отказа още тогава, защото искаше тя да запази един по-различен спомен за него. Поколеба се за втори път тази вечер, но накрая се наведе към нея.
- Молох. – Прошепна в ухото й, а след това нежно целуна главата й.
Когато се отдръпна, не откри в изненада в погледа й. Тя знаеше. Просто искаше да го чуе от него. Последен подарък преди да се сбогуват завинаги.

Селест почина на следващия ден, заобиколена от своите деца и внуци. Последното нещо, което изрече, бе името на мъжа, в който се беше влюбила преди толкова много години.

Молох не проля сълзи, когато научи за случилото се.  Бе живял достатъчно, за да разбере, че човешкият живот бе само миг от неговия. Въпреки това, избра да запази името, с което някога се беше представил на нея. Eйдриън Ванс.