Моруина Лару не си представяше някога да влезе в ролята на майка. Това не значеше, че тя не се радва на малчуганите в голямата си фамилия, нито че беше някоя мъжемразка — о, не. Напротив — обожаваше да се грижи за невръстните си братя, сестри, братовчеди и пленници. Бебешкият смях бе като гориво за нея. Харесваше ѝ, когато въдворяваше ред и останалите се вслушваха в нея, но още повече ѝ допадаше да е тяхно доверено лице. Онзи, при когото те винаги можеха да дотичат, когато са в нужда или просто искаха да споделят нещо, за което се срамуваха да признаят на собствените си родители. Самата тя водеше един съвсем порядъчен елфски живот, в който все още нямаше късмета да е срещнала предопределения си другар, но пък вече имаше едно голямо и сплотено семейството.

Нямаше как обаче  да предположи каква изненада ѝ крои съдбата, докато тя гореше от нетърпение да постави началото на нейното собствено семейство, продължавайки славния род. Дори не подозираше каква беля си навлича на главата, когато преди години тръгна по дирите на изгубената си племенница, осиновявайки осиротялото дете. Малката напаст преливаше от любознателност и когато не я заливаше с въпроса „Защо?“, сама опитваше да открие отговора му — а това често водеше до поредната пакост, която Моруина трябваше да разчисти. Отдавна се беше сбогувала със скъпоценните си порцеланови сервизи и вече дори не се изненадваше, когато на необичайно място открие самотна снимка, дезертирала от своя фотоалбум. В първия момент винаги се ядосваше, започвайки издирването на немирното момиченце с разгневен крясък. Ала веднага щом зърнеше големите, пъстри очи на малката Айвийн, преливащи от уплах и угризение, сякаш изпадаше в захлас и внезапно решаваше да промени подхода си. Размекваше се съвсем малко, но недостатъчно — конско все пак имаше… макар строгият ѝ тон и сурово изражение също да омекваха с всяка следваща секунда.

Едно такова конско ѝ дръпваше и сега, докато жулеше насъбралата се мръсотия от гърба и ръцете на калпазанката. Неин съмишленик в превъзпитаването бе спарчето — знаеше, че грубата, хавлиена материя навярно прогаряше кожата на момичето, съдейки по зачервените следи, които свидетелстваха за усърдната работа на Моруина. Махагоновите къдрици подскачаха пред погледа ѝ, а водата в разкривената, чугунена вана отдавна беше изстинала, което пък свидетелстваше за това колко важна бе речта, която жената имаше да изнесе. Обясняваше — при това не за пръв път — как една девойка не бива да подражава на приматите или пък катериците, като се катери по дърветата. „Защо не си избереш някое по-кротичко хоби, хм?“, недоумяващо питаше тя, докато с усилие се опитваше да разреши гъстата коса на детето, премахвайки заплелите се в нея клонки. Повтаряше ѝ, че винаги беше добре дошла да придружи леля си в шивашкия цех, в който тя работеше — на драго сърце щеше да ѝ покаже всичко, което пробуди интереса ѝ, а Моруина се обзалагаше, че това нямаше да са просто едно-две неща.

Назидателният тон изглежда бе имал ефект, защото в следващия миг тихичко гласче поднесе извинения с жаловит тон. Доволна от изпълнената задача, жената подаде гъбата на девойчето, оставяйки я сама да довърши започнатото. Повтаряше си, че е пожънала успех в ролята си на майчинска фигура и че не беше станала никак, ама никак отстъпчива.

***
Години по-късно Айви киснеше в друга вана, търкайки полепналата по тялото си кир. Край нея нямаше кой да ѝ чете лекции по непредпазливост, но това не възпрепятстваше думите на леля ѝ да нахълтат в ума ѝ. Младата жена бе благодарна за всички уроци — от тези по четно и писмо, до онези по бод и шев — независимо как точно бяха преподадени те. Сега тя изкарваше прехраната си с честния труд на двете си ръце, а любознателността ѝ не беше изчезнала, даже напротив — към нея се бе присъединил устрем към нещо повече; амбиция да надскочи онова, което ѝ беше предначертано в звездите. Възхищаваше се на всички форми на изкуство, чрез които обогатяваше мирогледа си по всевъзможни начини, ала най-голямата ѝ страст щяха да си останат операта и балета. В сърцето на Айвийн се бе зародила мечтата един ден да работи като сценограф, отговарящ за костюмите на артистите. От леля си беше усвоила немалко, но все пак недостатъчно — преди време бе направила своя опит да се докосне до мечтаната професия, който не се беше увенчал с тъй желания успех, ала това така и не сломи духа ѝ. Напротив — още повече я бе нахъсало.

В този миг младата жена се подготвяше да влезе в своя образ. Беше отделила време в педантично наблюдение на всякакви типажи и бе прекарала безброй безсънни нощи в изработката на своята дегизировка — беше взела налудничавото решение да се преобрази като мъж с името Навийн, смесвайки се с ръководителите на морфийската опера и балет. Вярваше, че така ще им покаже колко са се подобрили уменията ѝ в направата на костюми, надявайки се това да ѝ осигури втори шанс да се опълчи на предначертаното в звездите.

***
+ Дълго време Моруина не разказва на Айвийн истината за произхода ѝ, криейки от нея, че двете всъщност са роднини. Детето идва от семейство на луннородни, но когато майка ѝ умира при раждането, а самата Айви се ражда под цветовете на звездородните елфи, баща ѝ се усъмнява в прелюбодейство. На своите роднини разказва, че отрочето му също не е оцеляло, а всъщност оставя бебенцето в сиропиталище.

+ Именно там тя получава първите си белези — от раздрани колена, до липсващото връхче на едното ѝ ухо, когато групичка деца си нарочват да тормозят нея.

+ Възприела е името Ивон като алтернативна транскрипция на Айвийн, след като мнозина не се справят с правилното произношение, осакатявайки ударението. Фамилията ѝ е дадена от мъжа, който я намира на прага на сиропиталището — изключително мил и любезен човек и от сантименталност Айви моли Моруина да не променя името, когато я осиновява.