Our envy always lasts longer than the happiness of those we envy.

“Our envy always lasts longer than the happiness of those we envy.”
Историята на Мелиан не беше красива, въпреки че дори тъгата красеше лицето ѝ. Тя често се взираше в луната, която винаги ѝ напомняше за нейните братя. Някога всички бяха щастливи. Някога те бяха живи. Сега дори животът на елфите ѝ се струваше твърде кратък. Имаше щастливо семейство. Майка ѝ, главата на семейството, принадлежеше към звезднородните елфи, а баща ѝ бе луннороден елф, който бе посветил живота си на направата на бижута. Веднъж баща ѝ посвети три години в изработката на перфектното колие за майки ѝ. Родителите ѝ бяха предопределени другари, а любовта им бе дала живот на нея и по-малките ѝ братя, които бяха близнаци. Феанор и Леанор също бяха луннородни елфи като баща им. Двамата обичаха да се състезават. Мелиан не обръщаше внимание на игрите им, когато тримата бяха още деца. Двамата се състезаваха помежду си, но никога с нея. Често беряха цветя за нея и майка им. Близнаците избраха да следват пътя на баща им. Работата се отдаваше на Леанор с лекота. Той успяваше да задмине таланта дори на баща им, който бе прекарал стотици години, създавайки различни бижута. Леанор се радваше на много внимание, но с времето ставаше все по-затворен. Не продаваше творбите си. Затваряше се в работилницата си за дни, а само компанията на Мелиан можеше да го разведри. Феанор, от друга страна, трябваше да влага тройно повече усилия от брат си. Нищо никога не се получаваше от първия път. Майка им първа забеляза завистта, която се появи в сърцето на по-големия близнак. Думите ѝ останаха нечути от него, затова един ден тя привика Мелиан при себе си.
“Аз няма да съм тук завинаги. Животът ми приближава естествения си край. В сърцето на Феанор се е появила завист, която думите ми не могат да заличат. Ти си бъдещето на семейството ни, дъще. Само ти можеш да намериш път към тях. Обещай ми. Обещай ми, че ще запазиш семейството цяло. ”
Мелиан още помнеше думите на майка си ясно. Обещанието, което тогава даде още тегнеше над нея, а мислите ѝ често я връщаха към този момент. Майка им почина година по-късно, а всички шансове да спази обещанието си към нея изчезнаха в деня на погребението ѝ. Баща им избра да положи накити, създадени от Леанор на мъртвата си съпруга, защото само те бяха достойни за жената на живота му. В този ден Мелиан видя как завистта в очите на Феанор се превърна в омраза.
Същата нощ дойде и краят на семейството им. Омразата на Феанор го отведе в работилницата на Леанор, стискайки кама в ръката си. Грозни думи се изрекоха през тази нощ, а те прераснаха в борба, като камата, която бе предназначена за сърцето на Леанор, се озова в това на Феанор. Мелиан пристигна твърде късно. Бездушното тяло на Феанор лежеше на земята. Леанор не можа да понесе стореното. Молбите на Мелиан останаха нечути и той отне живота си пред нея.
“Обещай ми. Обещай ми, че ще запазиш семейството цяло.”
“Обещавам.”
Бяха изминали години от случилото се, а болката от неспазеното обещание още тегнеше над нея. Може би нямаше да намери пътя, ако точно в онази нощ не бе срещнала Векс. Предложението му, предаде смисъл на живота ѝ в момент, в който тя вярваше, че никога няма да намери такъв. Тогава избра и новото си име. Мелиан. Някога носеше друго, което избра да забрави и остави в миналото. Запази нещо ценно от предишния си живо. На ушите си носеше две различни сребърни обеци, изработени от Леанор и Феанор.