Sweet music playing in the dark, be still, my foolish heart, don't ruin this on me...

born of heartbreak

Tristan Thorn
Third Age
Half-Blood Evarrim
Rhymer


 Кога се бе разбило сърцето на Изолда Торн, окончателно и безвъзвратно?
Не беше, когато разбра, че мъжът, в когото се е влюбила, е чистокръвен еварим.
Не беше и когато той окончателно й каза, че няма как да бъдат заедно. Че никога не би предал семейството си и не би се оженил за нея.
Не беше и когато разбра, че е бременна от него.
Нито когато осъзна, че това вероятно беше краят на кариерата й като прима балерина.
Не. Макар всички тези неща със сигурност да бяха допринесли за това, Изолда Торн ги преживяваше с високо вдигната глава и присъщата за един лебед сила и грация.

Не. Сърцето й се разби окончателно един слънчев следобед, когато къпеше сина си. Малкият Тристан наскоро бе започнал да говори, а още от съвсем, съвсем малък бе демонстрирал любов към музиката. Eстествено, както всяка една горда майка-шифтър, Изолда вече беше започнала да таи надежди, че нейният син ще бъде оперен певец. Е, засега бе решила да му спести тежките арии и да започне с по-детски песнички, и му запя любимата си песен от своето собствено детство, в която се пееше за три малки патенца.

Е, ето в този момент сърцето й се разби завинаги.

Защо, ще се запита читателят?

Защото същите патенца, за които се пееше в песничката, заплуваха във ваната. Малкият Тристан беше проявил магия за първи път. Нейното малко патенце не беше никакво патенце, а беше от децата на Аела, от тези, които криеха неописуема сила. Сила, която беше колкото впечатляваща, толкова и страшна, толкова покваряваща и всепоглъщаща.

Изолда щеше да живее в постоянен страх, че роднините на някогашния й любим ще поискат да отгледат детето й. Че ще отнемат нейното малко слънчице, най-хубавото нещо, което онзи мъж бе успял да й даде. И ако успеят, то ще бъде в лоното на зверовете, в едно място, пълно с интриги и мрак, в което вероятно щяха да се отнасят с Тристан като с втора категория същество.

И сърцето й не издържа.

Онзи мъж, междупрочем, макар да се бе отнесъл недотам добре с Изолда, се държеше повече от добре с Тристан. Никога не му бе позволил да си помисли, че това, че е нечистокръвен, го прави по-низш от останалите членове на рода, а и от чистокръвните еварими като цяло.
Дори искаше да даде на сина си собствената си, много уважавана, чистокръвна фамилия.

Но Тристан отказа. Предпочете да си остане Торн, в памет на майка си, чийто и без това по-кратък живот бе ненавременно прекъснат от разбитото й сърце. Пък и Тристан Ашенфорд му звучеше много дълго и префърцунено, а той бе твърде далеч от такива превземки.

Да, Ашенфорд. Правилно прочетохте, драги читатели.

Тристан Роан Торн бе син на Роан Ашенфорд, архон на разбитите сърца.