Black ocean, cold and dark. I am the hungry shark, fast and merciless

I.

Регулус бе роден за величие и нищо друго.
Така започваше историята на един чистокръвен магьосник, на пръв прочит поредният излят по калъп наследник на престижният чистокръвен род Мортем, водещ началото си от онези богопомазани от самата Аела нейни деца, които наричаха Първородните. През първата епоха споменът за тяхното величие бе ярък и по-старите еварими като родителите му, все още носеха стария дух и завет, които се опитваха да запазят и в своите наследници. Регулус израсна слушайки за величието на първите деца на Магията, за всичките сили с които някога била надарена расата им, преди самата Аела да раздели цялото на части. Но каквото и да се шепнеше в сенките от различни страхливци, младият еварим бе открит привърженик на вярването, че онези родоотстъпници и мелезите им бяха причината магията, която му се полага по право, на цялата му раса, да бъде разбита на части. Нищо не можеше да направи по този въпрос, освен да трупа горчилка, неприязън и непоносимост към нечистокръвните и онези чистокръвни, които бяха причина за появяването им на бял свят. Тези чувства покълнаха в него като семенца, още докато беше дете и пораснаха заедно с него в дърво на омразата. Особено щом предателството винаги идва от най-близките до него същества. Баща му го възпитаваше в чистокръвните ценности и идеали, постарал се бе синът му да бъде всичко, което се очакваше от един Мортем, но самият той бе направил копеле на някаква човешка блудница. Всички онези пагубни чувства, които Регулус бе отгледал в себе си през годините започваха да разяждат черепа му, а омразата започна да свири по всяка струна на празната му душа. Образът на баща му се срина в един миг - една грешка, толкова бързо изгаряха пиедесталите на които Регулус поставяше другите. Насреща му вече не стоеше баща и идол, а един лицемер и предател на семейната чест, неговата лична отрова. Никога нямаше да му прости, затова че той от всички предаваше всичко на което Регулус държеше. Нямаше да му прости и че заради неговата слабост, той самият трябваше да търпи позора да дели една кръв с нечистокръвен “мелез”. Но запази цялата си горчилка и омраза за себе си и си обеща да бъде по-добър от него, да остави името си в историята, така че когато споменаваха Мортем, не да говорят, а да шепнат.
Бащиният грях пречупи нещо изначално в Регулус, тласкайки го по тъмен път от който връщане нямаше. Тласна го и в плътски отношения със собствената му сестра, а Реджина бе толкова близка и толкова различна от него едновременно. Споделяха една и съща страст към алхимията, стремяха се към повече власт, повече сила, повече признание. Искаха да увековечат името Мортем, заедно със своето собствено. Цената, която бяха готови да платят за себе си и за другите, нямаше особена тежест. И алчността им роди своите “рожби”. Когато онзи нечистокръвен мелез, който Регулус никога нямаше да нарече свой брат, извърши нечуван дотогава подвиг в еваримските среди и създаде първият “вампир”, цяло движение, макар и задържало се съвсем кратко, наследникът на Мортем изпадна в абсолютна ярост. Ярост породена от завист и накърнено его, защото не можеше да приеме факта, че онова нечистокръвно копеле бе успяло да създаде нещо, което да остави името му в историята, а той не. Реджина последва примера на Ханиел, но макар Регулус да изпитваше неприязън към цялата история и творението й, си затвори очите за греха й. Обичта му към нея се явяваше по-силна, но и по-отровна. Не бе първият, нито последният път в който Регулус си затваряше очите, щом се касаеше до единствената му сестра, но мига в който разбра за прегрешенията й с бог и думата “консорт”, вторият пиедестал на който стоеше собствената му кръв, рухна, също толкова бързо колкото предишния. Второто предателство не горчеше по-малко от първото, но сякаш изпи и последната капка топлина, която криеше в черното си сърце. Затова не направи нищо, за да промени съдбата която я чакаше, и може би единственият път от векове в който бе съгласен с решението на баща си, колкото и да го отвращаваше този факт. Предателството на Реджина бе последната капка, но всъщност катализаторът, който най-накрая отключи спящия потенциал в него. Колкото повече време минаваше толкова по-ясно осъзнаваше нуждата да счупи статуквото. Никой не помнеше онези, които стъпваха по отъпкани пътеки, онези на които им липсваше смелост и въображение. А неговият ум бе твърде гениален, за да проспи потенциала си в сигурното и добре познатото, в онази скучна рамка на приемливото.

II.

Регулус бе роден за величие и нищо друго.
Още в средата на втората епоха името му бе известно. А с какво бе известен Овенът ? Стотиците предмети, които под майсторството на магията му се бяха превърнали в “Прокълнатите реликви”, а както подсказваше събирателното им име, всичко което докоснеха пръстите на Овенът, бе прокълнато да носи нещастие под хиляди различни форми. “Рожбите” му предизвикаха дискусии в цялото магьосническо общество и привлякоха вниманието на други раси, които желаеха да се докопат до прокълната сила на реликвите на Регулус, а друга част желаеха да ги унищожат и заровят, за да предпазят невинни от ефекта им, докато накрая не се превърнаха в жива легенда, а с тях и своят създател. Макар лошата си слава, Регулус бе повече от доволен и горд със себе си. Овенът бе успял да надскочи оковите на тривиалния живот, който трябваше да води поредният еварим и да се превърне в нещо повече. С времето към историите, които се разказваха за Регулус се прибавиха и слухове, че изпращал на враговете си прокълнати предмети, като подаръци, а тези подаръци накрая ги завличаха на дъното или право в прегръдките на Одеон.

III.

Лошата слава и страхът на околните не притесняваше Регулус, ни най-малко, освен когато започна да усеща негативите по самия себе си. През втората епоха, успял да извърши подвиг в сферата на магията, Регулус и семейството му решиха, че е време да дари Мортем с наследници, а след смъртта на Реджина, честта за продължаването на рода се падаше изцяло на неговите плещи. Избраха му чистокръвна еваримка от знатна фамилия, както бе единственото му изискване за бъдещата му съпруга, но щом я срещна очи в очи, Регулус за първи път от смъртта на Реджина, изпита тръпка, копнеж. Можеше да се каже, че Регулус се бе влюбил от пръв поглед, но любовта за такива като него бе просто мит, преувеличение обвито в тъмните краски на мания за притежание, ревност и обсебване. Боготворене, докато поредният пиедестал не рухваше. Корин. Така се казваше, неговата любима, неговата годеница и неговата предателка. Всичко което Корин можеше да се превърне за Регулус, дори в неговото спасение, което в най-светлите и нежни краища на историята му, можеше да го направи по-добър човек, да го накара да се откаже от мрака на който се посвещаваше, се оказаше само блян на някой мечтател, който вярваше че любовта ще спаси света. Но любовта не спаси Регулус. Тя се явяваше поредният капан, който да потвърди и на него, и на света, че Регулус Асториус Мортем, бе чудовище. Великолепно чудовище, но все пак чудовище. Корин не искаше да се омъжи за Регулус, нито за някой друг чистокръвен, защото младото й, непречупено от догмите на семейството й сърце, бе в плен на друг- на нечистокръвен мелез, за който тя бе готова да пропилее бъдещето си, да съсипе родовата си чиста кръв. Регулус щеше да се засмее на поредния горчив пример как тези мелези съсипаха всичко хубаво в живота му, ако старата ярост не се надигна в него, като приливна вълна и намери своето физическо проявление в поредният прокълнат предмет. Огледало. Огледалото, предначертано да отнеме щастието на Корин и мелеза, отмъщението на Регулус за наранената му чест и достойнство. Но отмъщението му не се разви по начина по който Мортем очакваше. По стечение на обстоятелствата, то бе попаднало в ръцете на един невеж ангел, върху когото се бе прехвърлило проклятието. Овенът се бе разярил толкова много, че сам бе счупил реликвата си на стотици парченца, обричайки ангела на нежелана съдба. Последната му жестокост към ангела бе да му даде надежда, че събере ли частиците, успявайки да се огледа отново в събраното огледало, ще бъде свободен от проклятието му, ала това което не каза на ангела е, че едно малко стъкълце винаги щеше да му липсва. А стъкълцето Регулус носеше около врата си на верижка, която никога не сваляше.
Същата вечер Регулус откри бившата си годеница и нейният съпруг, в нощта на сватбата им и без да му мигне окото скопи нещастника пред очите на Корин. Захвърляйки кървавия нож в краката й, с празни очи и празна усмивка, Регулус пророни в мрака
“Направих ти услуга.”


- Историята е уговорена с Valerius. , rivette. & aidas.