just keep swimming

- Скрий се, Оми. - усети топлите устни на майка ѝ да докосват нежно челото ѝ, а след това я избута към мазето. Единственото място, на което можеше да се скрие преди те да са я открили.
- Мамо. - проплака без да пуска ръката на майка си.
- Качвай се на кораба. И отплавай без да ме чакаш. Не търси баща си. Просто върви. - ръката на майка ѝ се изненза между пръстите ѝ и за последно видя сянката на нежната ѝ фигура да се изнизва нагоре по стълбите с меч в ръка, готова да брани дома и семейството си.
Излезе през задната врата леко снишена, за да не я видят. Писъците бяха навсякъде. Мъжете се сръжаваха. Жени с деца се опитваха да избягат, но биваха посечени в отчаяния си опит за спасение. Във въздуха се носеше отровния мирис на кръв и смърт. На хиляди сърца спрели да бият изведнъж. И там сред тихото море леко се поклащаше гордо Ерелия - корбът, който ѝ предлагаше единствено спасение.
Сега той гореше.
Пламъците разяждаха дървото заключило хиляди спомени, смехове и звъннът на удрящи се мечове. Тъмните платна бяха станали на пепел. Всичко, което беше останало бе един огромен въглен, който потъваше бавно.
Нямаше път за бягство. Разбра го много преди нечия ръка ръка да я повали на земята и да завърже ръцете ѝ. А очите ѝ до последно гледаха как единственият ѝ път за бягство бива погълнат от морето. Дори не осъзна кога беше подредена в онази дълга редица до други момичета като нея, възрастни хора и оцелели.
- Убий го. - нареди за младото момче до нея. Познаваше го.
- Хъм... - замисли се когато погледа му спря върху бледото лице на Омниа. Кимна към един от мъжете си, а той на свой ред побърза да я изправи на краката ѝ.
- Завърти се. - нареди първият мъж - очевидно техния водач, а момичето изпълняваше послушно. Усети очите му да обхождат тялото ѝ, а след малкото кръгче, което бе принудена да направи кимна одобрително.
- Взимаме я. - двама от мъжете му я хвнаха здраво и я избутаха към кораба където вече виждаше момичета на нейната възраст облени в сълзи.

Конят препускаше през гората. Не помеше преди колко време беше тръгнала, нито от колко дни не бе яла. Преди да успее да стигне до какъвто и да било признак на цивилизация, ръцете ѝ изтръпнаха и изпусна юздите падайки от коня. Изгуби съзнание.

- Намерих я на пътя. - нямаше сили да отвори очи, но чуваше разговора състоящ се около леглото ѝ.
- Маркъс, не може да водиш непознати момичета в имението, колкото и зле да изглеждат. - скара се женски глас.
- Тя е колкото Лисабел. - някаква тъга се прокрадна в гласа на мъжа. Настъпи тишина.
- О, мили. Знам, че ти липсва, но... виж, дъщеря ни може и да е жива.
- Лиза, никой не знае какво се е случило с нея. Никой. Нима не искаш да си имаш дъщеря? Нима не ти липсва толкова колкото и на мен? Може би момиченцето ти е там някъде. Подобно на това тук и други двама се чудят дали да я задържат или да я пуснат така безпомощна на вълците? Може би това е нечие дете. Знаеш какво би искала майка му, нали? - последва още много тишина. Толкова много, че Омниа реши, че вече отдавна е изгубила отново съзнание.
- Добре. - чу се звук от токчета, а след това Оми отново изгуби съзнание.