I've polished this anger and now it's a knife.

Имението в съвременен стил, кацнало на едно от възвишенията в покрайнините на Фаустус, разполагаше с всички необходими компоненти за изграждането на един илюзиорен уют, който да му придадеше усещането за дом. С изключение на спомените. Помещенията бяха просторни, свободно обикаляни от светлината, нахлуваща през огромните, спуснати по протежението на стените прозорци. Обзавеждането бе стилно, подбрано в топли цветове, за да балансира студения, сребрист филм, бележещ всяка повърхност, оставен от докосването на луната. Краката им потъваха в меки, пухкави килими, а вечер, щом някой излезеше на терасата да пуши, нежните ноти на класическа, грамофонна музика милваха сетивата, процеждащи се през забравената открехната балконска врата. На пръв поглед къщата даваше вид като място, на което можеха да бъдат щастливи. На втори, ставаше ясно, че стерилността й криеше тайни. Стените бяха пусти, празни от страна на семейни портрети, мебелите — нови, още пазещи уханието на фабриката, в която са били произведени, атмосферата — твърде, кюрирано чиста, полирана до безупречност. Не съдържаше нищо, което да подсказваше кои бяха и откъде идваха обитателите й. Или от какво бягаха.
Орая вярваше, че познава чичо си, но не мислим ли всички, че познаваме близките си до момента, в който направят или кажат нещо и не ни изненадат, разбивайки на десетки, малки, остри парченца образа, оживял в съзнанието ни? Какво знаем ние действително за миналото им, за грешките им, за най-съкровените им копнежи? Познаваше нежността и топлината му, запазени само за нея, както и маската на небрежна, безразлична насмешка, обикновено надявана запред другите. Понякога обаче виждаше и нещо друго в погледа му — мраз, способен да скове сърцето; гняв, умел в изпепеляването на души. Никога не ги показваше пред нея, криеше ги заключени в дървената кутия, която къташе в гардероба, заедно с всичките си останали тайни. Най-голямата загадка имаше червеникави коси и се взираше в Орая от снимките с очи, преливащи от сенки. Неговите тъмнееха по същия начин, щом излезеше от стаята си след поредната безсънна нощ, а в коридора се понесеше задушливото ухание на тютюн. Така девойката разбираше, че отново се бе връщал в миналото, дори и само за няколко откраданти мига, в мислите си. Пътуванията започнаха да стават по-чести. Докато накрая не замина наистина.
Какво е семейството, ако не е една колекция от тайни и разочарования? Знаеше, че ще се върне за нея. Алистър бе най-близкото до баща, което бе познавала някога. Имаха само един друг. Това разбиране не отне от парливото усещане за предателството, с което сядаше сама вечер на масата. Първата, му забрани да заема мястото на чичо й, ала то бе упорито. След няколко почиваше там удобно. Знаеше и че когато Алистър й предложеше да я вземе със себе си, щеше да приеме, въпреки него. Той имаше своите тайни, тя — също. Всички бягаме от нещо.
Облегната на парапета, с една от неговите цигари, догаряща между пръстите й, еваримката се взираше в танцуващите светлини на блещукащия в далечината център на Фаустус, в търсене на липсващите спомени. Обикаляше празните стаи из съзнанието си. Нито светлините й бяха познати, нито очертанията на квартала, дозабулил мистерията в мъглите си. Миналото отдавна бе излиняло, умишлено изличено от четирите стени на ума й. Вярваше, че има причина за това — налагаше се, иначе празнотата лесно щеше да падне като жертва под узурпаторските ръце на съмненията, чакащи прегладнели повика й. И не питаше, така или иначе чичо й нямаше да й каже. От време на време не се сдържаше и поглеждаше вдясно, но любопитният й поглед бързо бе възпиран от висока, солидна ограда. Част от отговорите вероятно я чакаха отвъд, все пак до някакъв етап от живота си бе раснала в съседната къща. Защо я бе довел до прага на истината, ако не искаше да я разбере? Зад камъка имаше още един чичо, братовчед. Сестра. На едно почукване разстояние.
С издъхването на тютюневия цилиндър, загасна и решителността й. Прохладният, влажен въздух, така различен от главозамайващата, секваща дъха горещина на дома й, я изнервяше. Полепваше по кожата и засядаше в дробовете, уморяваше цигарите й. Пресегна се за кутията и запали нова. Както се научи да не пита, така се научи и да не се чуди и съжалява за това, което животът й бе могъл да представлява тук. Ако майка й все още бе жива, ако некромантката не се бе разболяла, ако чичо й не я бе отвел — една безкрайна поредица от условности. Поне през повечето време. Тя също се бореше с безсънни нощи и добре познаваше навика на мнителността да освирепява най-вече, когато съзнанието бе най-уморено и изтерзано. Напомняше си, че имаха хубав живот и си бяха достатъчни. Тогава защо чичо й поиска да се върне?
Тежката му ръка на рамото й я извлече от транса на мислите обратно в реалността. Очите му отново бяха топли. Но пламъкът на съмненията вече гореше. Заедно с един спомен, който не бе могъл да изтръгне от здраво стискащите го, детски пръсти навремето. Мирабел, трепереща над безжизненото тяло на майка им, с лице изкривено от страх и помрачено от горчиви сълзи. Орая имаше очите на Алистър; бе й казал, че са им в наследство от дядо й. Грееха и горяха по един и същи начин, с еднакви нюанси — и в щастието, и в тъгата, в гнева, и в омразата. Чичо й не показваше яда и болката си пред нея, но тя знаеше, че се помещаваха там, защото всеки ден ги съзираше в своите в огледалото, все по-наситени с всяка изречена лъжа. Нямаше нужда от останалите спомени, щом имаше този. Знаеше какво трябваше да направи. Хвана ръката му и се усмихна. Той имаше своите тайни, тя — също.