"The truth will set you free. But not until it is finished with you."

От прозореца се разнасяше нежната мелодия на пиано, бе събрала неколцина от градинарите на имението, подпрели се върху греблата, заслушани в звуците на леещото се изкуство. За всички бе поредният час, в който Беатрис бе решила да упражнява уменията си, докато за нея бе повече - още като малка бе открила, че муиката предизвиква виденията. Или виденията предизвикваха мелодиите, различни всеки път - понякога нежни, бавни, друг пък драматични или меланхолични. Докато пръстите й пробягваха по клавишите чу нервният глас на баща си, който накара импровизираната публика под прозореца да се разбяга и всеки да се захване със задачите си. Тя също притихна и се отмести от музикалния инструмент, поемайки към стаята си. Бе израстнала в този дом и не можеше да го почувства като свой, гледаше семените портрети и усещаше тези хора чужди, тя самата се чувстваше неразбрана, различна. Но се бе научила да живее със странностите им, все пак бяха нейно семейство. Или поне с това се залъгваше, без да подозира истината, която надничаше иззад всеки мрачен ъгъл, готова да разкаже грозната истина на Беатрис.
Нощта бе паднала, когато девойката пристъпи в музикалната стая и се намести удобно пред пианото. Този път музиката нямаше нищо общо с веселата мелодия от предишните дни, сякаш в транс бе засвирила нещо бавно, тежко, звучащо зловещо из тъмните коридори на имението. И в този миг, видение по-ярко и от лъчите на Енеас проблесна в съзнанието й, разкривайки й всичко, което бе останало скрито от нея за две десетилетия. Като кадри на страшен филм се занизаха картините на насилие, лицата на мъжа и жената, застиващи във вечността й бяха непознати, но щом ги видя сърцето й се сви, сякаш бяха част от него. Но познаваше друото лице - онова, по което пръски кръв проблясваха на фона на огъня от камината и стотици свещи. Баща й. На няколко метра в ужас плачеше още едно познато лице - това на майка й. Или поне ги смяташе за такива.
Сутринта бе като всички останали - масата бе сложена, семейството се събираха един по един около нея, сетне и Беатрис се появи, заемайки своето място.
- Добро утро. Забави се тази сутрин. - гласът на баща й достигна до нея от другия край на масата, докато държеше ножа за масло. Стискаше го така силно, че ноктите й се забиваха в кожата. Мислеше си дали може да убие всички, наслаждаващи се кафето и портокаловия сок. Победи мислите за насилие и си пое дъх, оставяйки ножчето до чашката за кафе.
- Свирих до късно, татко.
- Какво видя? - знаеше, че виденията й са тясно свързани с музиката, макар и да не можеше да си обясни по какъв начин.
- Дома си. - усмихна се, отпивайки от кафето, оставяйки разговорът недовършен.