when the curtains call the time, will we both be satisfied?

Имаше някаква необяснима причина, поради която тя бе запленена от звездите. Някаква неопределена сила, която разпалваше интереса й и насочваше погледа й винаги нагоре, без да й дава мира, докато очите й не срещнеха мрачното, далечно небе, което като че ли бе живо и по чиято повърхност бяха разпилени хилядите малки, блещукащи мъниста, приемащи формите на красиви небесни тела. Те почиваха в морето от тъмнина като самотни удавници, привлекателни сами по себе си с трагизма на историята си. И може би точно това й се струваше толкова интригуващо, може би това бе така странното явление, което бе грабнало вниманието й – нещо, което в днешно време не се случваше много често, имайки предвид, че девойката вече не се вълнуваше почти от нищо. Звездите бяха въплъщение на изяществото със своята остра, първична, понякога дори груба красота, която нямаше нищо общо с фалшивата и изкуствено постигнатата такава, от която бе по принцип заобиколена. И това спираше дъха й. Макар прекарали една продължителна и мъчителна вечност сред мрак в забвение, те не го бяха оставили да полепне по тях, да ги претопи в неистова чернота, не се бяха слели с него. Не му бяха позволили да ги пречупи, да счупи костите им и да се пропие в плътта им, да поникне в сърцата им и да открадне душата им. Но и не бяха останали непокътнати, незасегнати от милувката на мрака, не и след като едно такова съществуване просто не включваше това. Може би дори и те бяха изтъкани от плетеница пукнатини, в която криеха своите съжаление и тъгата си, нюансите самота, която инак не личеше в мекото им сияние Може би сега този блясък бе само злъчна жестокост, остра красота, представляваща първичен ужас и омраза, гняв – умопомрачаващ яд, заради това, че бяха прокълнати да пребивават вовеки в тъмнината, сами, мъртви, безчувствени.
Може би. А може би не.
Звездите бяха единственото нещо, което я свързваше с предишната й същност – посоката, която погледът й бе следвал дори когато бе била малко момиче. Това, което бе виждала, когато бе отваряла очи, нервна и неспокойна, търсейки утеха в едно далечно място, което никога нямаше да познае. Те чертаеха контурите на една далечна, несъществуваща реалност, която бе като блян за нея и която й напомняше за това, което бе била и което никога повече нямаше да бъде. Преди бе виждала звездите, красотата във всичко, до което се докоснеше. Но това бе преди – преди да започне да вижда само кръв.