völuspá

Слънчевите зайчета подкачаха и играеха по прашните томове, като че самите те разказваха истории за времена, отдавна отминали и запазени само в блясъка на светлината. Ситни стъпчици отекваха в коридорчето и вдигаха частици прашинки, които изглеждаха почти сребърни на шарената светлина, и също танцуваха в ритъм непознат. Две големи, зелени очи оглеждаха с интерес всякоя книга, благоговеещи пред тайните, които сигурно криеха пожълтелите страници.

В самата обстановка имаше нещо свещено - някакво тежко, особено дихание, каквото очакваш да е съпроводено с уханието на тамян и напевното мърморене на вехт монах, трудещ се да преписва избелели от времето пергаменти.

Това далеч не беше първото му пристъпяне през портите на Великата библиотека - тежки, масивни, от кован бронз и злато върху лъскав махагон, чиито прискърцване сякаш те пренасяше през времето в епохи минали, епохи бъдещи, епохи, епохи, епохи... Не, далеч не беше първото му пристъпяне - но както и при първото, настръхна по същия начин. Беше невръстен и тогава, и сега, но знаеше, че щеше да се бори със всякое свое въгленче и всяка една искрица да може да прекрачва този свещен праг отново и отново.  

А слънчевите зайчета все така щяха подскачат във вихрената си игра, върху кориците на прашни томове с изтрити от милувката на Времето заглавия и автори отдавна предали се на селенията Одеонови, все така пред неговия поглед - както първия път.

Все така благоговейни. Все така мистериозни. Все така чакащи нечии пръсти да се прокарат по страните им, да ги отворят, разгърнат, почетат, узнаят. А особеното дихание, съществуващо в Библиотеката щеше да пребъде далеч след като Сален Доун отдавна бе угаснал като звездиците, от които милостивият бог Енеас бе изваял неговите прадеди.